Този филм ми е най-драг на душата. Нямам рационално обяснение защо: дали защото бе първият ми пълнометражен филм, в който си разиграх коня, без да мисля за каноните на темата и формата, дали заради мъките с цвета, дали заради патилата около спасяването му… Но сигурно и заради хората, с които се срещнах по време на филма. Колкото и да е странно, ще започна с един от втория ешелон, с осветителя Васил Каменов, Васко Джина.
Васко Джина
Васко Джина беше сух, изпит човек. Бузите му бяха хлътнали, скулите изпъкваха. За такива като него е поговорката : „Само от кожа и кости!” Имаше втренчен, неподвижен поглед. В „И дойде денят” той беше бригадир-осветител. Аз веднага си го заплюх за „политзатворник”. Имаше сцена, в която тълпата ликува и носи на рамене освободените политически затворници, а те събличат връхните си дрехи и остават голи до кръста. На Джина ребрата му се брояха от разстояние. От него по-подходящ за изпосталял затворник нямаше. Той се държеше пред камерата много естествено. (Впрочем, това се отнасяше за всички кинаджии от Киноцентъра, независимо дали бяха осветители, звукари, асистент- оператори… Те имаха зад гърба си много филми и знаеха, че камерата не хапе). Като си го харесах, аз развих участието му. От масовката го прехвърлих към епизодиците: имаше сцена, в която от полицейски участък чаткаше картечница и прострелваше едного от политзатворниците. Попитах Васето дали се навива да се просне полугол на тротоара. Беше месец ноември. Велико Търново, Северна България. Студено. Той ме изгледа сериозно, помисли и рече:
– Нали знаеш, че аз много обичам да ходя до библиотеката? Ако ми осигуриш някоя хубава книга за четене, съм готов!
На кодовия език на печените кинаджии „библиотека” се наричаше кръчмата. Аз вече имах зад гърба си „Изпит”, бях асистентствал в „Гневно пътуване”, понаучил бях някои от лафовете на Киноцентъра.
– Готово – рекох. – Каква да бъде книгата? С бели корици? С червени корици?
Джина се засмя:
– Може и да е някоя по-трудна за четене!
Ясно! Заръчах на реквизитора да осигури бутилка „Плиска”, Джина си „подложи”, гримьорката „му пусна кръвчица”. Бяхме правили консултации в „Съдебна медицина” кои рани са кръвотечащи. Джина трябваше да е ударен във вратната артерия, от там много кръв бликало. Младите са кръвожадни, аз не правех изключение. Като го обляхме с червена боя, Джина си полегна на мразовитите плочи, допи си бутилката и по най-естествен начин се отнесе. Досущ като истински мъртвец. Аз командвам „Камера!” и – разбира се – чувам:
– Не можем да снимаме! Дигата не пали!
„Дигата” е голям прожектор, с диаметър един метър, вътре в него две пръчки произвеждат волтова дъга. Да не забравяме годината – 1972-ра. Помощникът на Джина – Пешо Убавото от Вазовия квартал безпомощно клепаше насреща ми, оправдаваше се, че бил отскоро в Киноцентъра, тия работи не му били още ясни. Нямало да бърника в ток с високо напрежение, животът му бил мил!
– Кой може да поправи дигата? – питаме ние с Радослав.
Отговарят:
– Само Джина.
– Бе как Джина? Джина е мъртъв и в преносния, и в прекия смисъл!
Онези от бригадата му дигат рамене и гледат настрани. Аз отивам при Джина и го разбутвам:
– Васе, така и така, такава и такава е белята. Кажи им какво да направят!
Джина мърмори нещо. Навеждам се по-близо и чувам:
– Водете ме!
Вдигат го Пешо Убавото от Вазовия квартал и още един юначага. Тези двамата са налели снаги, шии, гърбове и задници. Джина се губи между тях, те не го водят – те го носят. Той е със затворени очи. И – ако не съм бил свидетел, нямаше и аз да повярвам на случката! Сложиха го пред дигата, отвориха капака. Джина, без да отваря очи, със спуснати клепачи, протегна ръце, бръкна в зиналата паст с високото напрежение, нещо пипна, нещо завъртя и волтовата дъга зацвърча! Джина си прибра ръцете и нареди:
– Хайде, връщайте ме да съм умрял!
На това му се вика: „Ръцете сами си знаят работата!”
Откъс: ”Убитият политзатворник”. В откъса: Пламен Масларов – Мустафата, Климент Михайлов – Варлаамката, Елена Мирчовска – Пшеничка, Иван Григоров – Фрао, Асен Кисимов – Матей, Васил Каменов-Джина – убитият политзатворник. (Много луди бяхме – попаденията в стъклото и стената не са бутафорни, а от бойни патрони. Оръжейникът зареди един „Калашник” и надупчи стената, потроши стъклата с истински куршуми.)
Радослав взимаше Джина във всичките ни ранни филми. И аз го снимах редовно. В „Мера според мера” той беше Изпаднал четник. „Изпаднал” стана в третата серия. В първите две си беше комита наред с комитите. Гледам го на един от фотосите как наперено вири глава.
„Джина – наперен четник”
В третата серия, по време на младотурския преврат Дилбер Танас бе събрал „старите другаре” да се освети параклиса, който той бе дигнал за благодарност към Свети Георги. Другарите му бяха на различно дередже: едни преуспели в живота, други изхвърчали от коловоза. Героят на Джина го беше закъсал. Жената на Дилбер Танас – Слава (Катя Иванова) даваше курбан заради параклиса: по една паница чорба на всеки и по една чаша вино. Виното беше истинско. Голяма част от изпълнителите в тази сцена бяха моите студенти. Те купиха червено вино, за да не се налагало да си жабуркат гърлата с оцветена вода. Аз обяснявам задачата на Джина:
– Отиваш последен, подаваш една паница, Катя ти сипва чорба, подаваш чаша, Руси ти сипва вино и изпиваш чашата.
Джинчето пита:
– Само една чаша ли да изпия?
Съобразявам, че желанието му работи за образа и отговарям:
– Ако свариш да изпразниш чашата, докато работи камерата, подай я пак.
Снимаме на план епизод – дълъг кадър. Идва ред на Джина. Той точно и спокойно върши това, което съм му обяснил, взима чашата с вино, гълта я на място и бързо я подава пак на Руси. Не бях предупредил Чанев за възможната импровизация. Но големият артист си е голям артист: Дилбер Танас оценява жаждата на приятеля си подобаващо: той му сипва втора чаша, вдига своята и го вика да се чукнат. Джина се включва в играта, все едно че така съм казал. Пристъпва към Руси, чукат се за „Наздраве” и спокойно си изпива втората порция.