състрадание и почти майчинско чувство. Петер Дел Монте е един от малкото режисьори в Италия, които умеят и обичат да работят с ак­тьорите. Спомням си добре това още от пробни­те снимки, а след това и на снимачната площадка. Моите сцени бяха всички с главния герой, изпъл­нен блестящо от един от най-добрите актьори на своето поколение – Ким Роси Стюард. Той на­истина приличаше на поляк (такава беше ролята). Актьорски се разбирахме отлично, без много обяс­нения. В почивките общувахме малко, Ким е много сдържан и интровертен, обикновено си стоеше сам в караваната. Извън работата Ким е много сърдечен и скромен. Петер Дел Монте, независи­мо че не излиза от наложилия се в Италия шаблон, според който жените от Източна Европа рабо­тят или като проститутки, или като домашни помощнички, искаше да покаже човечността им, способността им за съчувствие и безкористна помощ на тези, които са в по-тежко и от тяхно­то положение. И смятам, че успя.“

„Единственият свидетел“

От актьорско участие се стига и до

КОПРОДУКЦИИ

между България, Италия, а и други държави, видени в различни програми на фестивала. Бъл­гаро-италианският филм „Галилео Галилей“ (1968, реж. Лилиана Кавани) се състезава за „Златен лъв“, но е удостоен с наградата „Чине форум“.

В конкурса на 30-та международна седмица на критиката във Венеция е включен „Банат“ (2015, България, Румъния, Италия и Македония, режисьор Адриано Валерио), в който участват актьорът Ованес Торосян и композиторът Асен Аврамов. Критиците не са много ласкави: „Добри социоло­гични намерения, дискретни изпълнения, но „Ба­нат“ е много вял и скромен. Немарлив филм.“/6/

Много по-възторжено беше посрещнат го­дина по-късно „Белгийският крал“ (2016, Белгия, Холандия и България, режисьори – Петер Бросенс и Джесика Удуърт), който се състезава във вто­рата по значение конкурсна програма – „Хоризон­ти“ и направи световната си премиера. Нестихващите ова­ции в препълнена кинозала бяха и за актьорите Валентин Га­нев и Екатерина Ангелова, пе­вицата Нина Николина в своя филмов дебют, художничката по костюмите Ека Бичинаш­вили и продуцентите Мира Сталева и Стефан Китанов. „Все още сме в първите дни на фестивала, но „Белгийският крал“ може да се окаже един от най-добрите филми във Вене­ция тази година“, споделя ита­лиански критик./7/

Петър Попйорданов в „Козият рог“

Редом до интереса, успеха, наградите българското кино, за съжаление, ще остане в исто­рията на Мострата и със

СКАНДАЛИ.

След десетилетия от­съствие от основния конкурс ето, че в него попада година след 10 ноември 1989, „Един­ственият свидетел“ (1990, реж. Михаил Пандурски). Създа­ден в Студия „Екран“ (1988), из­лъчен по Българска телевизия по втора програма в следобе­ден час, той придобива ореол на спрян филм. Михаил Пандурски, живеещ в Германия и убеден, че България няма да го кандидати­ра, изпраща лично и в последния момент творбата си на директора на фестивала Гулиелмо Бираги. В каталога той е обявен като 61-минутен, но всъщност е 58 – под задължителната за конкурсен филм дължина 60. Това даде повод на част от италианската критика да иска елиминирането му. В ин­тервю режисьорът изрази огорчението си от българската цензу­ра и се обяви за жертва на бившия режим. Критиката наистина е впечатлена. Една от рецензиите е озаглавена „Зад този Христо е днешна България“. Международното жури с председател американ­ския писател Гор Видал присъди на „Единственият свидетел“ цели три отличия: специална награда „La Navicella“ за Михаил Пандурски, „Coppa Volpi“ за най-добра мъжка роля на Олег Борисов и „Osella“ за най-добра филмова музика на Валери Миловански. Скандалът избухна след обявяването им, изказаха се съмнения, че съветският актьор Олег Борисов е дублиран, което противоречи на присъденото му отличие. Журито явно искаше повече да поправи грешките на една политическа система, отколкото да се вгледа в реалните качества на филма, който ще остане в историята на българското кино като единственият, спечелил три от най-важните награди в основния конкурс на Мострата./8/

„Отчуждение“

Точно 20 години след първия скандал с „Единственият свидетел“ дойде и вторият. България вече е в Европейския съюз. Италианското Министерство на културата напъха в последния момент прожекци­ята на италианско-българската копродукция „Сбогом, мамо“ (2010) на Мишел Бонев – сценаристка, режисьорка, продуцентка, че и ак­триса, за да ù даде изфабрикуваната награда “Action for women” по случай 60-годишнината на европейската конвенция за съхраняване на основните права и свободи. В организираното необичайно шоу в малката зала „Пазинети“ дойде и мастита българска делегация, водена от министъра на културата Вежди Ра­шидов. Крайният продукт е добре познат на бъл­гарския зрител, но нека го погледнем и през очи­те на един италианец: „Филмът е разрушителна авантюра за внучка, която освобождава баба си, затворена в старчески дом от лошата си дъщеря комунистка. Един чувствителен към изкуството мъж, Берлускони, още преди да види филма се влюбва в него. И, изглежда, обещава на Бонев награда на Мострата на ки­ното във Венеция. Може би Златен лъв, но лявото жури никога няма да ù го даде и тогава министърът на култура­та замесва специална награда на място и Бонев отива да си я вземе във Венеция в ком­панията на скъпите си хора – 30 души, които отсядат в хотелите на лагу­ната за скромната цифра от 400 хиля­ди евро. Кой е пла­тил сметката, не е ясно (страхувам се, че ние), но защо да се губим в тези ми­зерии, когато зала­та е вече празнично осветена и пълна с министри? Липсва нещичко съвсем дребно: пуб­ликата. Както и журналистите, освен тези от новините по първи канал на РАИ и една българ­ска критичка, Соня Александрова, която от своя вестник с провокационото име „Култура“ опре­деля филма на Бонев като „подигравка и обида за българското кино“/9/.

„Урок“