дебют на оператора Въло Радев по едноименната повест на Емилиян Станев. Въпреки че не печели награда, филмът получава отлични отзиви.
Кинопроизводството се увеличава, жанровете се разнообразяват. Най-престижни отличия имат творби, състезаващи се в
ПАРАЛЕЛНИЯ КОНКУРС ЗА ДЕТСКО-ЮНОШЕСКИ ФИЛМИ.
Още първото ни участие с „Капитанът“ (1963, реж. Димитър Петров) е забелязано. Филмът грабва Бронзова Озела за творба с развлекателен характер, както и Сребърна гондола на международната федерация за пропаганда на изкуството чрез киното, а на следващата година „Между релсите“ (1964, реж. Вили Цанков) получава Сребърен лъв за най-добър детско-юношески филм.
„Крадецът на праскови“
Колекцията от признания триумфира с „Рицар без броня“ (1966, реж. Борислав Шаралиев), удостоен с Лъв на свети Марко за най-добър детско-юношески филм, а на Олег Ковачев е присъдена наградата за най-добро изпълнение. Ето какво си спомня днес голямото вече дете Олег Ковачев: „1967 година. Международен кинофестивал в Москва. Голяма българска делегация. Режисьори, артисти и разни началници на киното ни. За ролята си във филма „Рицар без броня“ аз получавам наградата за най-добра детска роля. Огромна зала, всички ръкопляскат, връчват ми часовник и стъклена бонбониера. Три дни път с влака на отиване и връщане. Прибирам се в София и се фукам с часовника. Събитието е отразено във всички медии, аз давам интервюта. Година по-рано. Някой случайно прочел в един вестник няколко реда, че във Венеция се е провел кинофестивал, където Олег Ковачев получил наградата за най-добра детска роля. Разказва ни, всички вдигаме рамене. За пръв път чуваме, че филмът е изпратен там. На фестивала е присъствал само един българин, заместник-директор на кинематографията. С достатъчно звезди на пагона, за да посети вражеска западна държава. Той бил получил наградата ми. Баща ми направи опит да се свърже с него и да я вземе. Била се изгубила по пътя. Така и не разбрах диплом ли е, статуетка ли е. Капиталистите можеше и някой долар да са дали. Така, още в невръстна възраст, бях опазен от западното влияние на разлагащото се общество. Двадесет години по-късно ме викат в деловодството на кинематографията. Дават ми отворен плик. Вътре писмо покана от фестивал в Дания. Канят мен и мой филм за участие. Писмото пристигнало преди половин година. Връчиха ми го на датата, която беше краен срок за подаване на документи за участие. Нищо не се беше променило. Социализъм.“
Въпреки отсъствието на авторите филмът е приветстван от италианската критика: „Рицар без броня“ прави впечатление с поетичното си съдържание, съвършената си форма, емоционалността и искреността си. Малкият Олег Ковачев е истинско откритие за българското кино“/2/. Друг автор допълва: „Олег дава непринудена интерпретация на своя герой. Той навсякъде е убедителен – и когато се смее, и когато плаче, и когато хитрува, и когато страда, и когато е смутен или щастлив. Зрителят вярва на младия артист и го дарява с любов.“/3/ Фестивалът се стреми да отреди място на българското кино и в различните
ИЗВЪНКОНКУРСНИ ПРОГРАМИ,
чиято цел е запознаване с продукцията на по-малко известна кинематография. През годините тяхното наименование се променя, едни отпадат, други се раждат.
В далечната 1959, точно преди 60 години, в информационна програма е показан българо-немският филм „Звезди“ (сценарист Анжел Вагенщайн, реж. Конрад Волф). Много по-късно италиански критик си спомня: „Ако не ми изневерява паметта, открих българското кино на фестивала във Венеция, където видях „Звезди“. Започнах да следя тази кинематография през годините и на останалите италиански фестивали.“/4/
В друга програма – „Венеция на младите“, родена като конкурсна, се състезава „Хотел Централ“ (1983, реж. Веселин Бранев), който получава благосклонни оценки: „Прилагателните, използвани от пресата след представянето на филма във Венеция, бяха: честен, искрен, издържан. На присъстващите критици допадна простотата на разказа, изобразителното решение и създадената от режисьора и оператора атмосфера, добрият актьорски ансамбъл, който обаче не затъмнява образа на централната героиня Тина, създадена от отличната актриса Ирен Кривошиева. Описанието на провинциалния живот, неподправен, почти фолклорен, на обитателите на „Хотел Централ“ беше за нас, които нямаме представа за живота в България, истинско откровение.“/5/
Имах удоволствието да присъствам като журналист и преводач на прожекцията на „Козият рог“ (1995, реж. Николай Волев) в програмата „Специални инициативи“, организирана от Съюза на киноклубовете. Пълният салон ме изненада. Накрая много зрители останаха на разговор с Николай Волев, в който се засегнаха редица теми – епохата, вероизповеданията в България, разликите от „Козият рог“ на Методи Андонов. Любопитството и доброжелателността на присъстващите изненада и самия Волев, който охотно отговаряше на техните въпроси и надскочи предвиденото за срещата време.
Ирен Кривошиева в „Хотел Централ“
Венецианската публика разширява познанията си за България и чрез
БЪЛГАРСКИ АКТРИСИ В ИТАЛИАНСКИ ФИЛМИ,
показани извънконкурсно и то в една и съща година – 1998. В „Ти се смееш“ (реж. Паоло и Виторио Тавиани) Елена Гяурова е Марийка, съпруга на бивш баритон. Чрез своите реплики тя препраща към биографични моменти от живота на баща си, баса Николай Гяуров.
В „Балада за миячите на стъкла“ (реж. Петер дел Монте) Елжана Попова създава интересен образ, за който си спомня: „Ролята ми беше на млада българска жена (говорим за преди 20 години), която живее сама в Рим и, за да издържа себе си и детето си, проституира вкъщи. Въпреки това е съхранила особен вид чистота и дълбока чувствителност, които са в основата на отношенията ù с полското момче, към което изпитва разбиране