Автор: Соня Александрова
Кинофестивалът във Венеция (Мострата) е най-старият в света, открит през 1932 година. Поради прекъсвания по време на Втората световна война, а и след нея по политически причини, той има в архива си 75 издания. Днес е известен най-вече с основния си конкурс и неговата най-висша награда „Златен лъв“, но фестивалът има и други паралелни програми с различни видове кино, които също имат отличия.
България присъства на Мострата на Венеция спорадично и с променливо в хода на годините признание. Ако се вярва на някои италиански източници, нашето участие започва на десетото издание през 1942 – последното преди спирането на фестивала поради войната. Даже много от историците го смятат за „непроведен“. Той дори не е на острова Лидо, прожекциите са разделени между кината „Росини“ и „Сан Марко“ в града. И в едното от тях е бил показан единственият игрален филм на театралния режисьор Хрисан Цанков „Изпитание“, в който играят Иван Димов и Кръстьо Сарафов. В архива на фестивала, както и в българската преса, това съобщение не е потвърдено. Мострата се възобновява през 1946 и тогава вече е доказано, че Народна република България се представя с
ДОКУМЕНТАЛНИ ФИЛМИ.
„Хора сред облаците“
Показан е един от кинопрегледите на учредената през 1941 и съществувала до 1948 фондация „Българско дело“, снимала в продължение на седем години седмичния ни кинопреглед.
Първото конкурсно участие на България е през 1947, когато документалният филм „Сватба на село“ (реж. Стоян Христов) взима диплом и медал, а „Хора сред облаците“ (реж. Захари Жандов) спечелва първа награда в тази категория. Благодарение на тези два филма в италианския печат се появява първата публикация след 9 септември 1944 за българското кино. Авторът ù, Паоло Якия, споменава наградените ни филми, по-конкретно се възторгва от „Хора сред облаците“, за да заключи: „Това е една млада школа, която работи много сериозно.“/1/
Иван Братанов в „Неспокоен дом“
Направила прощъпалника си с документалното кино, България изпраща и научнопопулярни – „Кукери“ (реж. Януш Вазов, 1961), а също и анимационни филми – „Дългите уши“ (реж. Радка Бъчварова), „Футболната топка“ (реж. Зденка Дойчева), „Цирк“ (реж. Доньо Донев) – и трите през 1963. Списъкът далеч не е изчерпателен, но ще приключа с най-висшето отличие, получавано досега от български неигрален филм на Венеция – наградата Лъв на Сан Марко за най-добър документален филм на „От едно до осем“ (1967, реж. Христо Ковачев).
„Рицар без броня“
Ранните игрални филми на социалистическата ни кинематография са поканени малко по-късно в
ОСНОВНИЯ КОНКУРС
за да се състезават за Златния лъв. Първият от тях е „Неспокоен път“ (1955, реж. Дако Даковски) и актьорът Иван Братанов получава сребърен медал за своята запомняща се роля на селянина Мито. Години по-късно, преди още да е излъчен на българския екран, там отива „Крадецът на праскови“ (1964) – режисьорският