Вуйчо Ваньо” от А. Чехов, реж. Пл. Марков, 2012

„Хенри IV” от Л. Пирандело, реж. Л. Абаджиева, 2017

Самият Стоян Камбарев ни е разказвал, че за своята Васа Железнова, тук във Варна, е инспириран от руския режисьор Анатолий Василиев. Виждал съм снимки от руското представление, което някак прилича на нашето, но това е повърхностна констатация. Тя не говори за вътрешната енергия, която прави все­ки спектакъл различен. Публиката акумулира искре­ността и отхвърля нечестността и това няма как да бъде подменено. Истината и лъжата ясно личат на сцената.

Какъв е сега режисьорският ти код към Чехов и „Чайка“?

Недоумявам защо героите в „Чайка“ се поставят в ка­тегорията „нещастници“. Винаги съм бил убеден, че те са на върха на своето земно щастие, за което обаче не си дават сметка и по някаква причина започват да го преобразуват в нещастие. Големите текстове са големи, защото позволяват различни интерпретации и все пак какво е имал предвид Чехов, когато определя „Чайка“ като комедия? А може би ни се подиграва, че не сме в състояние напълно да разберем героите… Те жи­веят около самотно езеро, в което сякаш искат да из­хвърлят цялата вина за своите неудачи. Инфантилен изглежда този стремеж да вменят вината на нещо или някого извън себе си. „За всичко е виновно магьосниче­ското езеро“ – тази реплика стана отправна точка за разсъжденията ни върху Чехов, оттам и смяната на за­главието с „Магьосническо езеро“.

В тази пиеса има много любов – чудовищна, объркана, възторжена, копнежна, смешна. Тези теми са ни лю­бопитни и ние вървим след тях, осъзнавайки непре­къснато каква бездна е Чехов. Би било прекалено ам­бициозно и дори глупаво да смятаме, че ще стигнем дъното. Единственото, което може да направим, е чистосърдечно и упорито да се гмуркаме надълбоко, доколкото ни стигат силите, и да бъдем честни в онова, което откриваме. Другото би било самоубий­ствен атентат.

Съвременният човек копнее за чиста любов, чиста нежност, чиста топлота. Ние продължаваме да бъдем Адам и Ева макар и в глобалния свят. И кой друг, ако не театърът, най-вече камерният театър, ще ни даде тези извечни усещания. Неслучайно избрах нашето „Магьосническо езеро“ да бъде камерно представление.

Кой на кого се уповава повече – режисьорът на ак­тьора или актьорът на режисьора?

Уповавам се на партньорите си. При репетициите на маса не сядам на определено място. За мен е важно с кои хора съм и дали мога да се опра на тях, както и те на мен. Това е същественото, заради което обичам да повтарям, че единственото число в театъра е мно­жественото.

Имаш около 60 роли в театъра, около 20 в кино­то и телевизията, около 15 постановки с твоята школа „Студио Театър“ и представления поч­ти всеки ден, не само във Варна, а и в София и Плевен, без да броим гастролите. В този интен­зивен порядък, по колко часа в денонощи­ето светът за теб е театър?

24 часа (смее се).

Кога тогава си почиваш от театър?

Нямам нужда да си почивам от театър. Спя по мал­ко, а когато имам смислени и зареждащи репети­ции, може и въобще да не спя. Това не ме уморява. Точно обратното, липсата на театър физиоло­гично и емоционално ме натоварва. Мои прияте­ли се чудеха неотдавна защо съм приел ролята на Гарвана Пенчо в „Приключения опасни със герои сладкогласни“. След тежка роля като Хенри IV спо­койно можех да откажа участие в детско пред­ставление, което при това се играе във всевъз­можни часове. Но защо да отказвам? Репетиците и спектаклите са такова огромно забавление. Все едно си четвърти клас на село. Точно така се чувствам. И като ме питаш за почивка, ето на, отговарям – всеки път, когато играя Гарвана Пен­чо, аз съм във ваканция (смее се).

Ти си щастлив човек.

Така си е.