Автор: Виолета Тончева

Роден е през 1969 във Варна. Завършил е актьор­ско майсторство в НАТФИЗ в класа на професорите Богдан Сърчаджиев и Пламен Марков. Работи в ДТ – Варна

Да започнем с твоя експресивен и противоречив Хенри IV в едноименния спектакъл на Лилия Абаджиева, превърнал се в театрално събитие.

Бих казал, че този образ е по-скоро наш. Четохме много друга литература, докато навлезем в темите, които бяха изведени. Представлението не раз­казва историята на един човек и сюжетната линия е може би най-маловаж­ното. Има я, но не е център.

В центъра на този режисьор­ски прочит стои идеята, че всеки от нас е подвластен на своите обсесии и сякаш вме­нява главната роля повече на екипа. Това решение не пре­чи ли на актьора в главната роля?

О, не, никак, на мен поне не ми пре­чи. Не съм егоцентричен, нито егоистичен и в театъра изпо­вядвам множественото число: „ние“ е по-важно от „аз“. Разбира се, образът трябва да бъде раз­вит, колкото може по-задълбо­чено, но това е принципен стре­меж. Бързо разбрах, че ще правим представление не за Хенри IV, а за тези, които могат да се при­познаят в него.

Пресъздал си много главни герои, но преди да стигнеш този висок актьорски статут, е трябвало един режисьор да те разомагьоса като в при­казката за царя жабок. Още ли сравняваш другите със Стоян Камбарев?

Слава богу, вече не. Успях да из­чистя тази фиксация от далеч­ната ми младост, когато смятах, че всички режисьори са длъжни да разсъждават и творят като Стоян Камбарев. Той ми възложи главната роля в „Черна дупка“ от Стефановски, въпреки че то­ку-що бях назначен за стажант актьор. По-късно научих, че раз­познал Силян в мен, когато ме чул да се смея. Не разбирах добре тази първа моя тежка роля. Мислех, че е въпрос на време, но вместо това, ролята започна да ме комплекси­