Автор: Игор Марковски

През горещото лято на минала­та година попаднах в едно село в Добруджа. В седем от къщи­те имаше хора. В другите – пустош. Подир малко дойде един дядо, облечен с ватенка и панталон. На сянка ве­роятно беше 40 градуса. Любопитен бил. Да видел кой се е сетил за тях.

– Ако имаш вестник или книга, да ми дадеш. Вестникът може и да е стар. Да се огледам малко в думите…

После ми разказа как веднъж ме­сечно от малкия град идвала една жена, за да отвори библиотека­та в селото и те си взимали книги. Понякога ги оставяли пред врата­та. Купчина книги и отгоре бележка: „Кольо. 6 книги“. Бележката подпря­на с камък. Понякога тя им оставяла други книги. С бележка под камъка.

– Телевизор нямаме, а радио­то тук не хваща. Слънцето кат‘ се скрие и лягам. Обаче чета. Всеки ден. Оглеждам се в думите…

Днес един приятел ми разказа как дядо му пасял овцете с книга в ръка. И той полюбопитствал какво чете. Било библията. След години пак по­питал коя книга чете. Библията – ка­зал дядо му. Е, как, не я ли прочете? Че аз я чета пак – рекъл дядото и дори бил учуден. – Тя трябва да се чете всеки ден, защото ти казва всеки ден нещо ново.

Моят приятел тази година ста­ва на 85. И чете всеки ден. Оглежда се в думите…

* * *

Това е истинска история. Напоследък такива рядко се нами­рат. Пробутват ни предимно ка­въри. Отгоре на всичко се повта­рят. Лицевата книга (a.k.a. facebook) до втръсване повтаря едно и също. Алгоритъмът на тази мрежа е прост, защото всяко гениално нещо е проста работа. Туй ние си го зна­ем, нали? Да се върна на Лицевата книга – у нас тя е нашенска. Ако си направите профил извън България, няма да виждате нищо от това, което виждате всекидневно из страниците на книгата. Няма да разберете нищо за плочките на „Графа“, нито ще видите каквото и да е селфи от тоалетната на ня­кой хотел. Алгоритъм… Демек – друг ритъм…

* * *

Има една теория за Луната, която ми допада, защото е изпълнена с мистика. Кацали там разни луноходи и пускали сонди, обаче сондите се чупели на една определена дълбочина. Стружките ги из­следвали на Земята и разбрали, че Луната е обвита с някаква сплав, която не е известна на Земята. За милиони години се е натрупал космически прах, но отдолу това си било сплав. И – логично – се оказ­ва, че Луната всъщност е изкуствен спътник на Земята. Дошли преди милиони години от някак­ва далечна галактика извънземните, изследвали Земята и се заселили тук. Ще минат още много го­дини, докато разберем как да влезем в Луната, да натиснем копчето “On” и да се приберем обратно в нашата си галактика. Защо ли? Ами то тук вече не се живее. Всички се оплакват, мрънкат, мразят, завиждат, злобеят, ревнуват, убиват дори, хвър­лят бомби, димки, клюки, крадат, а един съсед все­кидневно пука гумите на колите, които спират до вратата на дувара му. Другите твари се различа­ват от нас само защото не могат да се смеят. А ние вече и не се смеем – надсмиваме се или се киска­ме. Доволни. От Луната донесените камъчета ги вграждаха в часовници и те ставаха скъпи. По зе­мята може да се намери т.нар. Лунен камък – той е млечнобял и няма нищо общо със самата Луна.

* * *

Доротея Асенова Трифонова е българка. Живее в Италия. Писателка. Издала е книги. На италиански език. Тя е превела Библията на… мор­зовата азбука. Папа Франциск я приветствал. Книгата, изпълнена с точки и тирета, е 5000 страници. Трифонова живее в Агрижденто. Това е съвсем на юг, в Сицилия, градчето е малко, има мал­ко над 58.000 жители. Цялата тази информация е вече стара. Минали са 4 години. Форумите под но­вината за тази книга обаче са изпълнени със съ­вети. Всичките, дадени от нашенци. Защото ние