***
Аз вече няма да съм шут.
Прибирам в шкафа пъстрите одежди,
обувките със носове камбанки,
беззъбата уста зад няма маска скривам.
Кървят венците ми осиротели,
но струваше ми се, че точна е цената.
и зъб за чест готов бях да платя.
Бях юродив и див,
бях бит и бях свободен.
И знаех как да скрия свободата си
под масата, при кучешката дажба.
(Защото бисерите винаги са във помията.)
Крещях в очите им,
че лъскавите им корони
по-дълговечни са от тях
и по-красиви.
А те се смееха, трохи подхвърляха,
и пак забравяха, че съществувам,
платили дан на страховете си,
натикали ги в смешките на шута –
смалени, шарени и незначими.
Но вече няма да съм шут.
Защото ме дариха със корона
и аз обикнах огледалото.
Сега до тях ще съм на масата,
като пустиня ще изпивам всяка чаша
и като звяр от всяко блюдо ще отхапвам
едри залъци,
защото глад съм трупал дълго,
ненаситен съм.
Ще ритам със ботуш невидимите шутове
и зъбите им ще избивам за отплата.
Днес пак си мисля – точна е цената.
И чест за почест мога да платя.
Но нямам зъби вече.
Недостъпна е трапезата за мене.
Сега разбирам –
няма бивши шутове.
И глад не се засища със корона.
Завръщането на Пенелопа
Тази вечер аз, Пенелопа, се завръщам след двайсет години в Итака.
Много вятър погълнах, много кожи от гърба си свалих. Там ме чакат.
Всъщност друга съм аз, не онази, която пое на война. Тя е спомен.
Всяка бръчка сама издълбах, всеки косъм избелих сама. Нямам корен.
Песни пях упоително и мъжете превръщах в свине. Мразя острови.
Едноока омраза в такелажа ме вплита – въже до въже. Аз съм корабът.
Пропътувах мечтата на толкова други, преживях ги. А съм в началото.
Богове ме ласкаха, богове ме проклинаха, жертвах ги. И съм цяла.
Одисей пие нашето вино, разрежда го капка по капка. И се разнищва.
Свободата му взех, самотата му взех и син му родих. Той е нищо.
Още сънувам Итака. Придърпва ме левга по левга. Трепти тетивата.
Тази вечер се връщам от път. Изтъкан е саванът. И никой не чака.
Нещо като приказка
Гигантите спят трудно и внимателно.
Блажени дребните създания, които
си имат дупки и хралупи, и мимикрия,
и домове, и кожи на хамелеони.
Гигантите заспиват голи под небето,
звезди потъват в порите им и изчезват.
Събудени, отгоре гледат на дърветата,
присядат върху планини, морета пият.
И се опитват да се впишат в свят, във който
наричат златни средните размери
и късогледството прикрива грозотата.
Където хората измерват себе си,
рисуват тези мерки по небето
и сенките си тачат като богове.
Най-трудно се прощава невидяното,
а кой успява цял да види великана?