СИЛВИЯ НЕДКОВА

за себе си:

„Родена съм в Пловдив, където преди 30 години за­винаги оставих на съхранение душата си. Живея в Со­фия с мъжа си и двете си поотраснали дъщери. Работя като отговорен редактор в списание, пиша най-различ­ни текстове за литература и култура на най-различни места.

Стихове пиша от дете, но истинското ми по­кръстване в поезията беше в Клуба за писатели сту­денти „Димчо Дебелянов“ при незабравимия Георги Чер­няков. Досега съм публикувала свои творби в списания, в сборника „Време за камъни“, събрал стиховете на жур­налисти поети. Носител съм на Първа награда от Меж­дународния поетичен конкурс „Лирични гласове – 2017“.

***

Аз вече няма да съм шут.
Прибирам в шкафа пъстрите одежди,
обувките със носове камбанки,
беззъбата уста зад няма маска скривам.
Кървят венците ми осиротели,
но струваше ми се, че точна е цената.
и зъб за чест готов бях да платя.
Бях юродив и див,
бях бит и бях свободен.
И знаех как да скрия свободата си
под масата, при кучешката дажба.
(Защото бисерите винаги са във помията.)
Крещях в очите им,
че лъскавите им корони
по-дълговечни са от тях
и по-красиви.
А те се смееха, трохи подхвърляха,
и пак забравяха, че съществувам,
платили дан на страховете си,
натикали ги в смешките на шута –
смалени, шарени и незначими.
Но вече няма да съм шут.
Защото ме дариха със корона
и аз обикнах огледалото.
Сега до тях ще съм на масата,
като пустиня ще изпивам всяка чаша
и като звяр от всяко блюдо ще отхапвам
едри залъци,
защото глад съм трупал дълго,
ненаситен съм.
Ще ритам със ботуш невидимите шутове
и зъбите им ще избивам за отплата.
Днес пак си мисля – точна е цената.
И чест за почест мога да платя.
Но нямам зъби вече.
Недостъпна е трапезата за мене.
Сега разбирам –
няма бивши шутове.
И глад не се засища със корона.