По отношение на смисъла, всеки детайл от това минимализирано до крайност в изразните си средства сценично действие, ACTION, е значителен, важен и убедителен, което го превръща в нещо повече от него самото, в нещо с много по-широк смисъл на обобщение -в универсален знак на женската самота и неприемане на живота такъв, какъвто ù се предлага. Неудовлетворението от живота тук се превръща в тотално отхвърляне, в невъзможност за активност, в пълна липса на хармония със света и се свежда до една категорична протестна конвулсия, която завършва логично с потъване и изчезване в леглото, в небитието.
Музиката е действителен партньор на актрисата – нежна и носталгична, тя обвива действието с романтична пелена и засилва ефекта на отдалечена невъзможност.
„Бих могла да ви кажа какво съм изследвала, ако не бях чела Марсел Пруст и не бях oбсебена от музиката на Рихард Вагнер и Ленард Коен. Сега се чувствам толкова несигурно танцуваща, че несигурността ми принадлежи на един друг свят“, казва Галина Борисова за последното си соло.
Каквото и да прави един артист на сцената обаче той разкрива себе си. Всяка поява на сцената е поява на нов свят, който се стреми към себеопознаване и предлага да бъде опознат. А когато представлението е проникнато и притежава чувствителността и таланта на съвременен артист, ние откриваме в неговия свят и себе си – малко или повече удивени.
идея, реализация и изпълнение:
Галина Борисова репетитор: Елисавета Маринова сценография и костюм: Ралица Тонева драматургичен консултант: Боян Манчев музикален консултант: Румен Бальозов Проектът се реализира с финансовата подкрепа на Министерство на културата и фондация „Етюд“. Специални благодарности на Елисавета Маринова и галерия „Етюд“
Сцена от спектакъла
ЩОМ И ЗДРАВКО МИТКОВ …
Подведен от наградния успех, който „Името“ имаше, Здравко Митков не усети, че тогава сезонът беше слабо конкурентен и реши да повтори успеха, като постави със същия игрален екип новата пиеса „Прощална вечеря“ от Ал. Пателиер и М. Делапорт – автори и на „Името“. Актьорите в спектакъла му многократно са доказвали и защитавали през годините своя професионализъм. Въпросът сега е за постановчика.
Здравко Митков – стъкленият естет, леденият мозък, режисьорът, който може да те влуди от скука и същевременно да пищиш от възхищение пред неговия до фашизъм строг, висок вкус; професорът, който в постановките може и да не достига до театралните небеса и там да прави шумна любов с Мелпомена, както това направи като млад с „Ромео и Жулиета“ в ДТ – Пазарджик, но пък никога, нито за миг, нито на милиметър няма да бъдеш захвърлян в простащина; театралът, който ни караше да се чувстваме защитени от бича на българската култура – чалгата…
Щом и Здравко Митков започна да ни занимава на сцената със слипове – героите в неговата „Прощална…“ си разменят бельото, миришат го и се мръщят от миризмата, за да ни разсмеят – значи нещата в държавния субсидиран професионален български театър са наистина стряскащо зле.
Впрочем той вече не е директор на Сатиричния театър (върна се Калин Сърменов), но когато преди години беше назначен, с надежда си казвахме – слава богу, че МК изпраща Здравко Митков в Сатирата, няма как той да не вдигне театъра от подвижните пясъчни дъна на комедийната театрална естетика. Но Здравко Митков изненадващо запази в игралния репертоар всички заглавия със съмнителен вкус – прастари и по-нови, към тях добави и „Прощална вечеря“. Публиката си мисли, че гледа изкуство, щом е под покрив на професионален театър. А под жанровия покрив Здравко Митков иска да чува нейното ха-ха, независимо как то се предизвиква.
P.S. Щом и тънкият естет с вкус към нестандартното Марий Росен в спектакъла си „Алонсо“ от Щефан Фьогел в Театър „София“ кара героините на сцената да си свалят гащичките, за да ни разсмеят…
Ще успеят ли заблудените и вторачени в слипове и гащички да се завърнат под слънцето на арт-театъра? След връщането на Лазар в живота апокрифите говорят, че миришел на земя.
Кева Апостолова