„Тук долу всички люляци умират“
НОВОТО СОЛО НА ГАЛИНА БОРИСОВА
Мила Искренова
Най-голямото достойнство на българската танцова сцена е яркостта на индивидуалностите. В сравнително непретенциозните ни арт-условия е удивително присъствието на толкова различни в подхода си към съвременния танц артисти, всеки търсещ свой уникален път на развитие. В това до голяма степен маргинализирано поле Галина Борисова е феномен, който има свое собствено, независимо, но последователно развитие. Индивидуалността не е на почит у нас, да не говорим за индивидуализма… Но има артисти като Галя, които не са способни да бъдат друго освен себе си и поради това изграждат трайна линия на артистично поведение и себеизявяване.
Новото ù соло „Тук долу всички люляци умират“, е инспирирано от Марсел Пруст и неговия чувствителен към човешката душа роман „По следите на изгубеното време“. Текстът обаче е само повод за изразяването на личната драма на артиста. Галина Борисова продължава своята индивидуалистично-изповедна линия от „Търсейки Версавия“ и „Хуанита Хилдегард Бо“, като довежда интензивността на изказа си до оптималната му чистота и минимализирана драматичност. Солото ù по Пруст е яростно към живота и елегантно флиртуващо със смъртта.
Има няколко зрителни ъгъла, през които би могло да се разглежда това покъртващо с директността си „трагикомично“ соло: естетически/визуален, душевно/психологичен, театрален и смислов.
За мене първият аспект, естетическият, е най-интересен, силен и въздействащ. Той обвива и солидаризира останалите. Изтънчените сценографски решения доближават спектакъла до движеща се и говореща инсталация. Всеки елемент е иносказателен и натоварен с провокиращо, асоциативно съдържание: декорът – огромен матрак, легло, върху което се развива действието; костюмът – семпли, но много елегантни рокли в тъмни цветове и дълги до лакътя ръкавици във втората част; огромният бял чаршаф -пелена -плацента; прецизното минималистично осветление, допълващо и изтъкващо детайлизираното телесно поведение; прическите и дори очилата, които актрисата слага, за да чете през тях текстовете на Пруст. Изброявам подробно детайлите, защото всеки един от тях е знак, както и всяко сведено до минимум действие на сцената, която е тепих, легло и гроб едновременно.