наречените юпита колекционират с размах. Може да се каже, че абстрактната живопис на 80-те е алфа-изкуството на Германия. Въпреки явната феминистка ориентация, Трокел поддържа добри професионални и приятелски връзки с колегите си от другия пол, тя дори членува в групата Mulheimer Freiheit, в която преобладават мъжете и чиято честа практика е била колективното създаване на произведения, представени по-късно в изложбите като индивидуални. Но след известно време тя започва да усеща неудовлетворение от загубата на идентичност и ги напуска. В интервю** от 2003 откровено разказва за сложните си отношения с Мартин Кипенбергер и казва също: „Неоекспресионизмът наистина ме дразни. Целият този мачо национализъм. Хора като Имендорф и Базелиц основно продаваха идеята за Германия като някакъв вид клиширана версия на културната идентичност. Това най-вече беше театрална маска за новите юпита. Чувствах повече афинитет към художници от по-ранни поколения: Швитерс, Кейдж, Капроу.“
Без название
1995
Въглен върху хартия
41 х 41 см
© VG Bild-Kunst
Без название
1995
Въглен върху хартия
40 х 40 см
© VG Bild-Kunst
* Jörg Heiser, The Seeming and The Meaning, Frieze, 13.9.2005. https://frieze.com/article/seeming-and-meaning (Philosophers need animals to distinguish human consciousness, while racists ‘need’ to compare humans to animals to define their supposed inferiority. So Trockel is really killing two birds with one stone, so to speak, making the connection between animal rights and women’s rights, not to claim that they are the same but to point out that the problem is not the distinction between them or the likening of any kind of animal to any kind of human being, but the value system implied by such a comparison (humans are like this or that animal, and can therefore be treated like shit etc.).
** Rosemarie Trockel talks to Isabelle Graw, Artforum, March, 2003. https://www.mutualart.com/Article/Rosemarie-Trockel-talks-to-Isabelle-Graw/A5731CDB94585CFE Neo-expressionism really annoyed me. All that macho nationalism. People like Immendorff and Baselitz were basically selling Germanness, some kind of cliched version of cultural identity. It mostly seemed to be a theatrical cover-up for the new yuppie economy. I felt more affinity with artists of earlier generations: Schwitters, Cage, Kaprow.