Пеева сполучливо изнася сложния образ с прото­тип Леа Иванова. Как се доверявате на неопитни актьори за толкова тежки роли?

– Обичам да предразполагам актьорите чрез разгово­ри. По този начин те се разкриват като личности, а това е много важно в киното. Аз пък им давам възмож­ност да надникнат в моето търсене, в посоката, в която мисля. След това, когато снимките започнат, актьорите се движат по свой вътрешен път. Важно­то за мен е да видя процеса на раждането на емоция­та, мисълта. Ако някъде им е трудно с произнасяне на реплика, позволявам да я променят спрямо тяхното усещане, за да е органична. Кастингите за всичките ми филми са на този принцип. За ,,Откраднати очи“ изпробвахме около сто момичета, включително и от Турция. По-рано бях гледал Весела Казакова във филма ,,Лист отбрулен“ (2002, реж. Светослав Овчаров). След като я избрах, тя се подготвяше много стара­телно и това ми направи силно впечатление. Като физика беше твърде слаба за ролята и аз отбелязах това пред нея. До началото на снимките влезе във формата, която персонажът изискваше.

Рая Пеева познавам от дете. Снимах майка ù (актри­сата Красимира Демирова – бел. авт.) във филма ,,А днес накъде?“ (2007, реж. Рангел Вълчанов), а Рая беше на снимачната площадка. Беше много енергична, не се задържаше на едно място. Всичко, което бях чел за Леа, показваше, че и тя е била точно такава. Минаха години и по стечение на обстоятелствата започ­нахме снимките на ,,Пеещите обувки“ много по-късно от предвиденото. Рая беше достигнала възраст, в която можеше да се превъплъти в този период от живота на Леа Иванова, който е акцент във филма. Изчете всичко за своя персонаж. През цялото време, докато снимахме, тя живееше с него, беше извънред­но фокусирана.

„Пеещите обувки“

Доволен ли сте от разпространението на ,,Пеещи­те обувки“?

– Миналата година ,,Пътуващо лятно кино с БНТ1“ се откри с ,,Пеещите обувки“ и тази прожекция събра около 3 000 души, 10 пъти повече, отколкото са се­дящите места в Борисовата градина. Заваля дъжд, а хората не си тръгваха. Това за мен беше признание, че към филма има интерес. При първото излъчване по БНТ1 беше гледан от 157 000 зрители. Разпростра­нението в киномрежата по понятни причини беше ограничено – в Дома на киното, „Одеон“, Г8, както и в няколко големи града, кино „Люмиер“ беше в ремонт. За залите в моловете изискват такса за показ, въ­преки че по закон са задължени да показват най-малко 5 % българско и 15 % европейско кино. Не го правят, а държавата въобще не упражнява контрол.

Имаше ли как ,,Живи комини“ да е по-кратък в името на по-лесна комуникация с публиката?

– Според мен комуникацията с публиката не зависи от дължината на филма, възприемането му е резул­тат от цял комплекс фактори. Важно е зрителят и авторът да са на една вълна, от една кръвна гру­па, както се казва. Аз се надявам, че този филм има своята публика и ще може да стигне до нея. В наши условия последното никак не е лесно. И за да отгово­ря конкретно на въпроса – да, може да се скъси, дори знам кои епизоди тежат, но всеки един от тях носи нещо за крайния резултат и това е моето решение.

Финалът на филма е много поетичен. По своему са преплетени красива любовна сцена и рееща се летяща „булка“. Напомня ми на Кустурица в най-добрите му години. Как намерихте баланса между философия, поезия и реализъм, който не­съмнено е постигнат?

– Мисля, че такова звучене може да се открие и в дру­ги мои филми. Например полетът на душата за от­въдното в „Сирна неделя“. В някои моменти съм тър­сил ефекта на притчата – приказка за всички тези хора, до които съм се докосвал в това село. Любовта и добрите неща, които човек трябва да остави след себе си, са съществена част от историята. Летя­щата ,,булка“ символизира любовта, към която всич­ки се стремят, но е често се оказва недостижима.

Такъв баланс не съм търсил, може и затова да се е получил. Някои неща се импровизират по време на снимки, други се раждат по време на монтажа. Пър­воначалната идея беше персонажът на Ивайло Хри­стов да разказва за живота си през видеозаписи, с които режисира своето погребение. По време на ре­ализацията се появи една сюжетна нишка, която не беше замислена. Докато снимахме, видях как Ивайло Христов, без да излиза от образ, се отделя сам на чардака и просто наблюдава нещо, дълбоко вглъбен. Казах на операторите тайничко да го снимат в тези паузи и кадрите се получиха интересни. Те можеха да се впишат в драматургията само като линия на главния персонаж приживе. Споделих го с Ивайло и я допълнихме с нови негови състояния. И после при монтажа я развих като основна.

Това е много интересна импровизация на камера­та, без актьорът да подозира за нея.

– Като прийом сме го използвали за първи път в ,,Мъж­ки времена“ (1977, реж. Едуард Захариев), а по-късно и в ,,Мера според мера“ (1981, реж. Георги Дюлгеров). ­