пусто, а някога са димели 600–700 комина. Кипял е живот.

Младата актриса Мария Коце­ва-Мумето е попадение в глав­ната роля. Как я открихте?

– Когато пиша сценария, в главата ми е конкретен изпълнител на роля­та. Това ми помага да създам персо­нажа как той би реагирал в дадена ситуация. Но после обикновено се променя. Така например за ролята на Владо съм имал предвид Александър Морфов, мислил съм си и за поета Борис Христов. Но взех Ивайло Хри­стов, когото имах предвид за друга роля. Най-лесно ми беше да изградя образа на Писателя (Валентин Га­нев). Прототип е Георги Данаилов, а с него се познаваме от няколко десетилетия, „съселяни“ сме. В ня­колко филма сме били заедно като автори. За съжаление той не успя дори да прочете сценария, аз все отлагах да го усъвършенствам и тогава да му го дам.

„Пеещите обувки“

За Мумето ми каза Стефан Денолю­бов, който беше първоначалният ми избор за кмета. Тя е внучка на Борис Луканов. В началото се бях спрял на друга актриса, която ми напомня­ше за Невена Коканова. Мумето не е професионална актриса, тя е сту­дентка в Софийския университет. Беше вариант през цялото време, но окончателното решение зави­сеше много от избора на актьор за ролята на Боян (Никола Додов). Това е образът на Кинаджията и пър­воначално замисълът беше между тях да се развие нещо романтично. Впоследствие обаче историята тръгна по своя логика. Мумето през цялото време беше в Ковачевица, независимо от това дали имаше снимки. Освен че се потапяше в живота на селото, това ни даваше възможност при пробив в планира­ните сцени, неподходящо време, сложни епизоди и т.н. да запълним деня с нейни камерни сцени.

Действието на целия филм се развива в няколко дни. Много трудно беше всички актьори да бъдат заедно. Това налагаше основните мащабни епизоди да сни­маме на части в различни дни с различна дневна ат­мосфера, като в същото време актьорите са в зада­дената емоционална тоналност за всяка конкретна сцена. Този разпокъсан начин на снимане на отделни кадри в зависимост от тяхната заетост е риско­ван, особено с дебютанти. Снимките бяха през юни и съвпадаха с най-активния период на НАТФИЗ, както и със завършването на театралния сезон. Много беше трудно в това отношение, защото периодът беше неудобен за снимки с много актьори на едно място. Ивайло Христов например беше принуден да направи своята роля за 3–4 дена.

Използвате и много нови лица и непрофесионал­ни актьори?

– При сложно постановъчни филми с много актьори се налага при критични ситуации да взимаш хора от колектива. Но Рангел Вълчанов и Георги Дюлгеров много често използват натуршчици по чисто ху­дожествени съображения. Може би от работата си като оператор с тях съм добил и тази смелост.

„Живи комини“

Режисьорът Димитър Коцев-Шошо и писателят Христо Бойчев също изграждат запомнящи се поддържащи персонажи. Изпълнението на Шошо поклон ли е към баща му (характерният актьор Константин Коцев)? При подготовката говорили ли сте в тази посока или той инстинктивно се от­правя в нея?

– Драматургът Христо Бойчев изигра Йошката. Прототип на образа е един природно интелиген­тен чешит със силно чувство за хумор, страхот­но пееше, винаги душа на компанията. За мен беше много важно, че Христо прие. Като драматург ми даваше спокойствие при изграждане на ролята си. Обогатяваше я с интересни хрумки.

За ролята на Томето изпробвах много актьори. Пер­сонажът отново е базиран на действителна лич­ност. Човекът беше с генетичен проблем и нямаше късмета да е спал с жена до 50-годишната си въз­раст. Когато това му се случи, изгуби ума си още повече. Един ден дойде при мен с молбата да му на­меря „някоя женица“ от София. Това е важен и много труден образ. Не исках да го обременявам с много недъзи и в същото време трябваше да е необикно­вен. Трябваше чрез актьора да разкрия неговите проблеми. Сетих се за Шошо покрай баща му, който също съм снимал и винаги ми се е струвало, че той е дребничък. Когато дойде за пробни снимки, пред мен се изправи един много висок и едър мъж и аз се хванах за главата. Нямаше начин да стои вярно в ролята, но все пак направихме няколко опита. Първо му казах, че не трябва да изглежда съвсем нормално. Той де­формира визията на ушите и бузите си, с помощта на памук, направихме му и гърбица. След това обаче изпълняваше актьорските задачи като зрял, норма­лен човек и не се получаваше. Тогава го насочих към похватите на баща му – с повече огън в играта на цялото тяло.

Точно при жестомимиките и пантомимата се по­лучава този образ, но при репликите не работи докрай.

– Да, има едно място, на което излиза от образ. Това също се дължи на разпокъсания ни график. Като цяло обаче според мен този персонаж е постижение, защо­то привлича вниманието и забелязвам, че зрителите харесват изпълнението на Димитър Коцев-Шошо.

В ,,Откраднати очи“ режисирате Весела Казакова в една от първите ù роли, в ,,Пеещите обувки“ Рая