© Красена Ангелова

,,Живи комини“ е мащабен и сло­жен филм. В него режисирате голям и разнообразен ансамбъл от актьори. Направи ми впечатление вашият усет към лицата.

– По линия на драматургията структурата е сложна, защото е изграден с 4–5 подсюжетни линии, които се преливат в основната – сценария, по който по­койникът „режисира“ своето погребение. Всяка от тези линии е опит да се разкрият в дълбочина, до­колкото е възможно, всички персонажи – особняци и хора, чиито комини са все още „живи“. Търся отговор на различни въпроси, или по-точно ги задавам – какво става с нас сега, когато сме вече де юре европейци? Опитваме ли се да се съизмерим с различна ценност­на система, губим ли нещо от своята в този процес на приобщаване към досега забраненото или чуждо­то? Впрочем всички филми, на които съм режисьор, изследват влиянието върху нашата духовност и морал на политически, етнически и социални ката­клизми. „Сирна неделя“ е филм за вътрешните пора­жения върху личността в опит да се впише в систе­мата на авторитарната държава. В „Откраднати очи“ героите ми са от два етноса – тя е туркиня водач на протест, той – войник от специалните части, използвани по време на така наречения „въз­родителен процес“. Имат общ грях – невинна жертва и заедно преминават през лабиринта на изкупление­то. „Пеещите обувки“ може би има елементи на епос. Образът на главната героиня е изграден върху някои мотиви от живота и кариерата на певицата Леа Иванова. Тя преодолява изпитанията, които време­то ù налага, преминава през няколко епохи, запазвай­ки своето житейско и творческо кредо. Това е филм за оцеляването на таланта във водовъртежа на по­литическите промени.

Какво дължите на опита си като оператор на едни от знаковите и сложно постановъчни филми?

– За да не се отплеснем в тази посока, само ще кажа, че съм учил във ВГИК Москва операторско майстор­ство, но старта в развитието си дължа на късме­та, че попаднах във времето на подем в нашето кино. Имам предвид творческата атмосфера и грижите през 70-те и 80-те години за младите кадри. Работа­та ми като асистент на Димо Коларов бе решаваща, защото от него получих не само опит и знания, но и безкрайна любов, пример за отговорност и професи­онален морал. Той ме допускаше и при творческите разговори с режисьорите, с които снимаше. Това за мен беше истинската школа. Като оператор рабо­тих и имах трайно приятелство с автори с много различни естетически виждания и кинематографич­ни техники, но винаги с ярка гражданска позиция.

Вие помагате ли на млади колеги?

– Опитвам се да им дам това, което съм научил от опита си, като усетя, че имат талант. В последни­те два филма работих предимно с млади хора от раз­личните кинопрофесии, едни са завършили образова­нието си, а други още учат.

Рангел Вълчанов увековечи на лента своето село Кривина, Георги Данаилов с книгата си „Къща отвъд света“ – Ковачевица… И сега Вашият филм, в който „българският Холивуд“ е не просто де­кор…

– Сюжетът на „Живи комини“ е базиран върху реал­на случка. Първите заселници на Ковачевица бяхме предимно хора на изкуството, учени, журналисти, лекари. Прототип на персонажа, изигран от Ивайло Христов, е действителна личност. Той произхожда­ше от стар род на индустриалци и просветени хора, математик. Заобича Ковачевица, почти остави ака­демичните занимания. Беше артистичен, енергичен, с чувство за хумор, център и двигател и в сериозни разговори, и в лакърдии. Без него Ковачевица някак осиротя, загуби от колорита си. Когато почина, в селото се събраха много хора, беше точно по Велик­ден. Погребението се забави, защото се оказа, че на предварително избраното от него място на гроби­щето има скала. Това беше основата, върху която из­градих сценария. Във филма са визирани и истински личности, а някои от тях дори играят самите себе си. Други, като Писателя, Кинаджията, Йошката, Василка имат местни прототипи. Цялата колония, която в началото, преди повече от 40 години, дой­де от София, живееше много задружно. Селото беше