© Красена Ангелова

© Красена Ангелова

и „За Нешка Робе­ва и нейните момичета“ (1985). Самите заглавия говорят за творческите му постижения в областта на операторството. Те са многократно анализирани от българската кинокритика и тяхното качество не под­лежи на съмнение. През 1993, докато обществото и кино­то ни се борят с началото на прехода, Спасов осъществява своята професионална тран­сформация от оператор към режисьор с филма „Сирна неде­ля“. В следващите най-тежки за кинематографията ни години той работи върху втория си режисьорски проект, посве­тен на възродителния процес – „Откраднати очи“, който из­лиза на екран през 2005, като междувременно непрекъснато снима, включително и отвъд океана. Десет години му отне­ма осъществяването на филма за Леа Иванова „Пеещите обув­ки“ (2015), но „Живи комини“ съ­ществено скъсява тази времева дупка, което той отдава на напредъка на технологиите в киното.

Новият филм на Радослав Спасов притежа­ва всички белези на авторското кино, което е оставило дълбока бразда в творческото съз­нание на неговото поколение. Той е изпълнен с автобиографични елементи и препратки към живота на режисьора, наред със задължител­ните културни и попкултурни референции. Едновременно с това е и обяснение в любов на мястото, което сам е избрал за свой дом – гоце­делчевското село Ковачевица. В по-голямата си част филмът представлява философска равно­сметка – едновременно смешна и тъжна, както подобава на един опитен, но и мислещ кинема­тографист. Паралелите с „Извън пътя“ (2017, реж. Николай Волев) са неизбежни, но крайният резултат е много по-качествен въпреки недос­татъците си. Подобно на „Буферна зона“ (2015, реж. Георги Дюлгеров) тук също ставаме сви­детели на авторска изповед, но в много по-хо­могенен и сюжетен вариант.

Себепроектирането във филма е на някол­ко нива: постановъчно-визуално – действи­ето се развива в селото и по-конкретно в къщата на режисьора (но не е конкретно на­зовано във филма, за да може да се превърне в по-обширна метафора); сюжетно – основна­та история е истинска, а и всички останали вплетени нишки са базирани на реални случ­ки; личностно и философско – персонажите са базирани на негови приятели и широко е засегната темата за ,,модерното отшел­ничество“. Всеки от персонажите има свой прототип, независимо дали става дума за местните хора или новите заселници. Именно тяхното жизнено съвместно съществуване е основното вдъхновение на Спасов. Всеки от тях е оставил следа върху живота на автора и независимо от техните особености, той визуализира това с обич и топлота. Действи­ето започва със смъртта на мнимия главен персонаж на Ивайло Христов, особняк, който чрез завещани видеозаписи режисира собст­веното си погребение. Безпогрешно е пре­дадена уютната, но и бохемска атмосфера в селото с красива въвеждаща сцена. Кметът на селото, изигран от Иван Савов, е поддър­жащ, но ключов персонаж. Наблюдавайки пу­шещите комини, той проверява кой от засел­ниците е все още сред живите. Комините се превръщат в метафора на хората и обратно на обичайните тенденции, това село пулсира от живот. То (съвсем неслучайно) се обитава от разнообразни и пъстри личности, които образуват сложни взаимодействия помежду си и от тях се получават кинематографич­ните ситуации. Те обаче са твърде много, а проследяването на сюжетните нишки поня­кога е проблематично. Като резултат някои от тях остават недоразвити, а други са съв­сем излишни. Няма да е трудно обикновеният зрител да се изгуби в калейдоскопа от персо­нажи, образи и знаци, които само авторът и най-близкото му обкръжение биха разпознали в пълнота. Симптоматичният капан за наше­то кино – да се разкаже в един филм всичко, не е пощадил и опитен кинематографист като Радослав Спасов. Това може да се отдаде на прекалено личната история.

В името на по-добрата комуникация с публиката в драматургията е вплетена ме­лодрама – същинският основен персонаж е младо момиче, което търси своя биологичен баща, а погребението е официалният повод за нейното пристигане в селото. Сложната роля е поверена на дебютантката Мария Ко­цева, която е истинско откритие и с някои изключения се справя достоверно със задачи­те. Останалите актьори също са на висота, като изключим някои неточности при говора, получили се в следствие на пастиша от наре­чия и диалекти, използван във филма. Ивайло Христов за пореден път краде вниманието, въпреки мимолетното си участие, обуслове­но от сценария. Впечатление прави неубеди­телното, инертно представяне на Димитър Николов, който вече свикнахме да виждаме на особено високо ниво. Общата сцена между Виктор Чучков и Ангелина Славова е най-въз­действащото и автентично актьорско из­пълнение в ,,Живи комини“, който обаче има странен монтажен ритъм и подобни лирични отклонения са част от този проблем.

Въпреки това монтажът е уцелил точни­те пропорции в особено важния и отчетлив финал, в който баща и дъщеря общуват ме­тафизично чрез близки планове от реалността на филма и видеозаписите, които персо­нажът на Ивайло Христов е подготвил за своето погребение. Изключително труден за постигане емоционален ефект, който е подо­баващ на цялото произведение поетичен, но и реалистичен завършек.

Разговаряме с Радослав Спасов за „Живи комини“, но неизбежно правим паралели с ця­лото му творчество: