ХУДОЖЕСТВЕНИ И КРИТИЧЕСКИ АСПЕКТИ
Руслан Василев
Портрет на Станислав Пшибишевски, худ. Едвард Мунк
Творчеството на полския поет, писател, драматург и гностик Станислав Феликс Пшибишевски (1868–1927) дължи много на богатото наследство на
Полския романтизъм – творбите на Адам Мицкевич (1798–1855) и Юлиуш Словацки (1809–1849), музиката на Фредерик Шопен (1810–1849). Романтичната мечтателност, освобождаването от догмите на класицизма и академизма в изкуството позволяват свободно изследване на необятните простори на поетическия израз и дълбочините на вдъхновението, които отваря творческият акт. Красотата става най-висшата категория за твореца. От своите предшественици романтици модернистът наследява сантименталното съзерцание на природата и нейните загадъчни сили, контактуването със света на ангелите и духовете – това е неоромантическият опит за бягство от действителността, от еснафския материализъм и скучната логика и рутина на реалния живот. Това е възпяване на живота на личността, богатството на нейния вътрешен мир. Тази индивидуалистична традиция е продължена от изкуството на Млада Полша. Полските неоромантици, подвластни на модерната естетика и философията на ирационализма, която
отрича властта на хладния разум, радикално обновяват изкуството и художествения език. Според сполучливото противопоставяне между двете фундаментални творчески начала, което Фридрих Ницше прави в „Раждането на трагедията“, новото изкуството е плод на стихията на Дионисовото начало, дълбоко запечатлено в човешкия дух. То не приема „стерилното“ знание, разсъдъчност и интелект, които немският философ приписва на Аполоновото начало – принципа на достоверността, морализма и хармонията. Новото изкуство се ражда от поривите и инстинктите, от фантазията и вдъхновението, от безграничната и неуправляема безметежност на духа. Интересът на творци като Пшибишевски е насочен към тайните същности, породени от човешките действия и емоции, от дълбините на индивидуалната психика, от гласа на двойника, на der Doppelgänger, на другия, който
живее в човека. Пшибишевски, в своя бунт към ортодоксалната религия, възприема гностическите категории и ги интегрира в своето творчество, създавайки собствена оригинална артистично-философска алтернатива. Валентинианския мит за София/1/ присъства на много места в творчеството му. Този мит намира приемственост у писатели, поети и философи от руския Сребърен век/2/. Влиянието на идеите на гностицизма могат да бъдат проследени и в релацията: политика – философия – психология, както и в изкуството и литературата. Много близки до гностическия светоглед са философските представи на ирационализма, нихилизма и екзистенциализма – преживяването на трагедията на захвърлеността, тоталната отчужденост и враждебността на света, управляван от сляпата воля на несъвършения демиург. Може би най-гностическото произведение на ли тературата от началото на ХХ в. е романът на Франц Кафка „Процесът“, който става знаков за цялото столетие. Човекът осъзнава, че срещу него се води един сляп процес, а всичко съществуващо служи единствено на съдебното дело, оказва се, че всеки е осъден без да има вина. Според Пшибишевски дяволът помага на Бога да се проявява и да познава себе си. Той е онази част от Бога, която вдъхновява и задвижва човешката еволюция. Именно под влияние на сатанизма в творчеството на модерниста се появяват гностически и манихейски мотиви. Проблематиката на окултното, еретическото, на апокрифната гностическа–манихейска–богомилска традиция, алтернативното преобръщане на духовните ценности и полагането им в нова йерархия, е била близка на творческото съзнание на писатели – мистици като Николай Райнов и Иван Грозев. Пшибишевски е интересен за българските творци и читатели именно като борец против моралния и духовен консерватизъм и догматизъм, против монопола на църквата над истината. Българските автори също притежават един много широк културен хоризонт. Те, подобно на поляка, възприемат различни духовни традиции и ги интегрират в мирогледа и творчеството си – индуизъм и будизъм, орфизъм, кабала, алхимия, гнозис, теософия, масонство и други. Приемствеността от древните мистерии, тяхното движение през епохите Пшибишевски разкрива в есето си „Синагогата на Сатаната“ („Die Synagoge des Satan“, 1897), където споменава и богомилите на Балканите.