ни кандидати, утре измежду тях ще бъдат новите стълбове на театралното изкуство.

  1. Задоволен инстинкт или подарък отвън е успехът?

– Успехът в театъра е много относителен. Успех е да направиш нещата по начина, по който си ги искал. Невинаги се получава. Публичният зрител­ски успех, наградите от котериите, които ги раз­дават по някакви техни частни критерии, не могат да те залъжат, ако си искрен пред себе си. Казвам го като човек, който е получавал разнообразни награди и има представления, които са се игра­ли с десетилетия, както и такива, които бързо са приключили пътя си. Важно е да не се срамуваш от резултата и години след това някой да ти при­помни колко е бил впечатлен от твое представле­ние, даже ако е имало кратък живот и нито една награда или фестивал. Твоето представление е установило контакт и е общувало със зрител и е било важно за емоционалния и интелектуалния му живот.

  1. Микрофон и Шекспир. Защо театърът ни говори лошо, не умее да диша, а издиша на сцената и търси помощ от микрофона?

– Бях краен против­ник на микрофоните, стърчащи по лицето на актьорите. Сега съм по-толерантен към това като възможен прин­цип, макар и не от моя арсенал. Както каза Ян Енглерт на времето дядо му е спирал ради­ото, когато е пеел Луис Армстронг, защото не можел да слуша този пиян и пресипнал не­гър. Младият Енглерт много харесвал дядо си, както и Армстронг и сега, когато нещо, което младите правят, го кара да ползва дис­танционното за прев­ключване на канала, си повтаря: „Армстронг, Армстронг!“

Пламен Марков на своя 60-годишен юбилей

  1. Защо пукат колене­те на българския театър като се изправя?

– Защото стои на колене по-дълго, угаждайки на какви ли не методики и моди. Той е много самох­вален, прави се на пийнал неконюнктурен бохем и чака всички да му дават оценките, които сам си дава, но е и страхлив, предпазлив, компромисен. По дефиниция театърът като изкуство може да постига своите успехи само днес и сега и неиз­бежно е готов на компромиси, но е като птицата феникс, винаги оцелява и се връща по-силен със следващите поколения и идеалите им.

  1. Защо жълтее българският театър?

– По същите причини, които по-горе изброих.

  1. Четирите години обучение по актьор­ско майсторство не са ли прекалено мно­го? През това време студентите остаряват, а като се качат на професионална сцена гледаме увехнали Ромео и Жулиета.

– Много са. Студентите ни за­почват своята, често много успешна професионална реа­лизация още от трети курс, но какво ще стане, ако още тога­ва ги пуснем на края на поточ­ната линия. Дали бързо-бързо няма да цопнат в тресавище­то, където никой не ги очаква, независимо от това добри ли са или не. Те сега нямат раз­пределение, където държа­вата им даваше бонус от три години в провинциалните те­атри, за да се докажат. Товс­тоногов твърди, че най-добри­те студенти трябва да бъдат задържани и обгрижвани от театралните академии, за да им заякнат крилата и когато влязат в джунглата, да станат естествени и уверени лидери, от които театърът има нужда. Театърът и Академията нямат нужда просто от младички, склонни на финансови и ху­дожествени компромиси мла­доци. Те имат нужда от млади лидери, които да преведат Театъра през тресави­щето.

  1. В театрите (говорим все за държавни/ общински) вече почти няма възрастни ак­тьори, а пиесите са пълни с роли на въз­растни герои. Тях ги играят много по-мла­ди изпълнители и често се стига до нелепа бутафория. Театралното директорство със самонадеяните си неоглеждания или на­право глупавото чиновничество е причина за този дисбаланс?

– Младостта и старостта са относителни понятия. Знаеш, когато възрастните хора видят некролог с починал 80 годишен старец, казват: „А бе млад човек. Можел е още да си поживее“. За мен млад е този, който иска да се учи и да се развива. Скоро работих с Маврото – а, бе, младо момче!