танцовите практики, представяни в музейни и галерийни простран­ства, е тяхната абстрактна и минималистична естетика, ориентирана към формални изследвания на движението на тялото в пространството, без да следват някаква разказвателност. Излезли извън черната кутия и настанени в темпоралността на музея, те излизат и извън рамката на представлението и се случват като физическа акция в музея, като зри­телите могат във всеки един момент да се спрат да я наблюдават и да си тръгнат. От друга страна, музеите като място за легитимиране на ис­торията и паметта на изкуствата проявяват в последно време и инте­рес към знакови за съвременния танц имена и хореографии, които или имат историческо значение за танца, или по свой начин се занимават с негова­та история. Емблематичен пример в това отношение е представянето в МоМА в Ню Йорк на едни от иконите на съвременния танц като Триша Браун, Анна Тереза де Кеерсмекер или Ксавие льо Роа. Както и регулярно­то представяне в множество музеи по цял свят на френския хореограф Борис Шармац и неговата идея за нематериален музей на танца посред­ством различни проекти като „Три колективни жеста“ или „20 танцьори за XX век“, замислен като един своеобразен жив архив, в който 20 танцьори от различни поколения изпълняват, обясняват или предават откъси от селекция от значими за изминалия век танцови сола. Един от отворените въпроси, който лекторката постави, е как контекстът на музея променя танца естетически, но и как изменя неговия статут като част от систе­ мата на съвременните изкуства. Със сигурност пренасянето на хореографията в неприсъщите ù пространства на музея трансформират начина, по който тя се възприема, като подканя движение­то да се наблюдава като абстрактен и ефимерен обект, подчертавайки неговите формални и визу­ални качества, както и извежда в по-голяма степен взаимодействието с влизащия и излизащия наблю­дател. От другата страна обаче стои и рискът, както Марияна Цветкович изтъкна, танцът да бъде приканван в програмата на музеите основно с маркетингови цели, като декорация и атрактив­но събитие, или пък неуспешно да се адаптира в огромните помещения с неподходяща акустика и осветление, както се изредиха немалко примери, и неговото преживяване да остане на плоско и повърхностно ниво. Лекцията просторно обсъди едни очевидно сложни, многопластови и противо­речиви отношения между изкуството на танца и институцията на музея, като сред отворените въпроси остана и специфичната перспектива за паметта и архивирането, която хореографията хвърля като предизвикателство към музеите и към собствените си институции.

Един от уъркшоповете в рамките на „Без дистанция“ беше посветен на друга гореща тема не само в сферата на танца, а изобщо на съвременните изпълнителски изкуства – тази за драматургията. Това понятие, традиционно доминирано от театъра и обвързано с предва­рително създадения текст на представление­то, става особен обект на интерес и проблема­тизиране от 90-те години на изминалия век до днес с разпространението на съвременни форми в театъра и танца отвъд традиционната пара­дигма.

Момент от работно ателие „Драматургията като практика“, снимка: Стефан Зефиров

В тях всяка сценична работа сама разра­ботва собствен драматургичен метод, който не може да бъде съотнесен към „златни правила за създаване на представление“. Именно това беше изходната точка за международния уъркшоп „Драматургичната работа“. Конкретният повод за неговото провеждане бе появата на книгата „Драматургията като практика“ (“The Practice of Dramaturgy”), издадена от престижното хо­ландско издателство за изкуства и хуманита­ристика “Valiz” през 2017 със съставители Кон­тантина Георгелу, Ефросини Протопапа и Данае Теодориду. Родом от Гърция, през последните 10 години и трите живеят и работят съответно в Холандия, Белгия и Обединеното кралство и са асоциирани с различни престижни образовател­ни и артистични институции в съвременните изпълнителски изкуства. Тя е провокирана от изследователския проект “Dramaturgy at Work” („Драматургичната работа“), който трите провеждат в периода 2013–2015, състоящ се от работни ателиета с практици от различни об­ласти на изкуствата, както и дискусии с между­народни гости, които споделят своите възгле­ди върху драматургията. Така трите успяват да изучат и да опознаят различието и разнообрази­ето в драматургичните тенденции, концепции и практики в съвременното представление в сфе­рата на театъра и танца в Европа днес. Те дос­тигат до определение за драматургията като „инициатор на действия“ в рамките на твор­ческия процес, който отваря пространство на въображението отвъд предвидимото и функ­ционира като катализатор на по-комплексно осмисляне на това как работим днес творчески, какъв е политическият потенциал на артис­тичната дейност и т.н. Уъркшопът, който Кон­стантина Георгелу и Данае Теодориду проведоха в София с български и международни участници, целеше да предложи понятие за драматургия на представлението отвъд предварително зададе­ния писмен текст и да създаде условия за наблю­дение и рефлексия как драматургията се пораж­да в един експериментален и изследователски ориентиран артистичен процес. Водещите предложиха различни методи за неговото про­вокиране, които активираха саморефлексията и концептуално мислене спрямо собствената ра­бота и творчески метод. Посока, която със си­гурност предстои да се задълбочава.

* От 2016 платформата се провежда под наименованието „Teachback / Без дистанция“ и се организира от Номад Денс Академи България със съдействието на „Локомотива“ (Скопие) като представители на мрежата Номадска танцова академия в рамките на европейския проект Life Long Burning, подкрепен от програма „Култура“ на ЕС и с неизменната подкрепа на Столична програма „Култура“.