Загрявка на зрителите с Театър „Атом“. Снимка: Стефан Зефиров
Фабиан Барба през 2015 и „4 хореографски портрета“ на белгийката Кристин де Смет през 2014 г.), то новата тема, която разбужда духовете и дискусиите днес, е все по-разпространяващата се практика за представяне на хореографски произведения в контекста на музейни и галерийни пространства и биеналета извън черната сценична кутия. На каква основа и какви са последствията от това взаимодействие между танца и институциите на визуалните изкуства разискваше лекцията „Танц и пърформанс в контекста на изложби и галерии“ на Марияна Цветкович, културен мениджър и изследовател на визуалните изкуства и съвременния танц от Сърбия. За да направи директно протягане между двете сфери, лекцията се проведе в новото пространство за съвременно изкуство в София – Галерия „Структура“, и привлече като публика артисти и специалисти от изпълнителските и визуалните изкуства, както и от културологията. Именно това разширяване на полето на интерес и пресрещане на различни общности беше целен резултат. Лекцията се вписа в един вече широко развиващ се дискурс върху новата музеология и представянето и архивирането на пърформанс в музейни институции, на който у нас се даде тласък с лекции от поредицата „Въведение в съвременното изкуство“ на фондация „Отворени изкуства“, като от своя страна даде гледната точка на танца и хореографията. Обсъждайки темата „танц“ и „музей“, неизменно първо се коментират точките на разминаване между тях. Какво е мястото на танца като ефимерно изкуство на тялото във времето и пространството, което се състои единствено в мига на своето изпълнение, в музея – пространство на памет и съхраняване на изкуството в качеството му на материален обект? Къде се пресичат интересите им и къде взаимодействието започва да работи с обратен знак? За да подготви за тези въпроси, Марияна Цветкович първо направи кратко въведение в историята на представяне на танц в контекста на музеи и галерии с фокус върху трите най-влиятелни (а и най-изследвани) в това отношение институции – Музея за съвременно изкуство МоМА и музея „Уитни“ в Ню Йорк, както и Тейт Модерн в Лондон. Това е история, в която танцът навлиза в музея в края на 30-те години първо именно като обект, под формата на документален архив – книги, скици и снимки предимно върху сценография на танцови представления (реалната връзка с визуално-пластичните изкуства), после преминава през интереса на пърформанс артисти към музейните и галерийни пространства през 60-те и 70-те години, докато след 2000-те години музейните институции виждат в програмирането на танц възможност за собственото си обновяване и разнообразяване, за постигане на ново качество на музейното преживяване и привличане на публики. Контекстът на музея изменя до голяма степен конвенциите на представяне и възприемане на танц. Марияна Цветкович отбеляза, че общият знаменател, който обединява