къв вътрешен идеологически конфликт. Докато в „Опиянение и гняв“ той се случи. За първи път изпитвах съз­нателна съпротива да след­вам част от инструкциите и пораждането на това напре­жение беше търсен ефект. Интердисциплинарният пър­форманс (между радио-арт, театър и хореография) се занимава по необичаен начин с кризата на демокрацията в съвременна Европа, в която се надигат отново фашист­ки нагласи и се наблюдават наченки на завръщане към ав­торитарни форми на упра­вление. „Опиянение и гняв“ по въздействащ начин демон­стрира върху самите учас­тници афектиращата сила на пропагандата, мобилизи­раща две основни състояния: „опиянение“ от идеята за бъ­деща победа и „гняв“ срещу нарочен в настоящето „враг“. Като основна действена ли­ния сценарият следва своеоб­разна възстановка на завла­дяването на град Фиуме през 1919 и неговото обявяване в милитаристичен и фашистки дух от италианеца за Габрие­ле Д‘Анунцио за самостоятел­на република със собствени прото-фашистки правила за поведение. Присъстващи участници обикалят улиците на Младежки театър, които за миг се превръщат в улици­те на Фиуме, окупират него­вата сцена и непрекъснато се пренареждат и попадат в раз­лични роли на агресори и под­чинени/отбраняващи се, по­лучавайки инструкции за възпроизвеждане на знакови за историческия фашизъм жестове. Върху тях се наслагват и аудио-записи от изказва­ния на съвременни лидери като Тръмп и Орбан с тяхната националис­тична реторика, надъхваща към враждебно отношение към мигранти и бежанци. Естетизирането, театрализирането на политиката и на властовите отношения е съотнесена и към йерархичното устрой­ство на театралното пространство и неговата функция, унаследена от буржоазния театър, да репрезентира нацията в нейната цялост­ност. Наличен, но недостатъчно рефлектиран в пърформанса аспект, беше и подчиняващата роля на самата хореография като система за дисциплиниране на тялото, формираща неговите движения посред­ством наложени му отвън инструкции. „Опиянение и гняв“ сполучи в отприщване на афективния потенциал на жестовете и подкани към един друг вид припомняне на уроците на миналото през самото тяло, с надеждата да предизвика наново критическа дистанция към тенден­циите за неговото повтаряне в настоящето.

Немската продукция „Жените чудо“ на австралийската хорео­графка Мелани Лейн беше последното предложение в международна­та програма на тазгодишиния „Антистатик“. Както се разбра от последващия го разговор между публиката и артистите, това е може би първото представление, което пренася в артистичен контекст идеално скулптурираните фигури на професионални жени бодибил­дъри – сфера, традиционно обвързана с тържество на мъжкото тяло. В това начинание се включват германката Ната­ли Шмид и англичанката Рози Харт. На сцената те изграждат физически език, в който заимстват движения от бодибилдинг-тренинга, преобръщат ги в непривични му действия (като особено тър­каляне по пода, което снема винаги изправеното и изпъкнало тяло на бодибилдъра), цитират своеоб­разната хореография на бодибилдинг-спектакъла, демонстриращ постиженията на силово уголеме­ните тела. Облени в розова светлина, те изглеж­дат като попарт произведение. Хореографията е насочена към усилване на интензитета на сетив­ното усещане на тяхната маса и телесна плът­ност, мускулна мощ и енергия, които произвеждат особена еротичност и преформулират тради­ционните възприятия за качествата на женско­то тяло. Накрая всички бяхме по необясним начин хипнотизирани от тези тела, искащи да ги видим в акция на спортистки, която през оптиката на представлението би се възприела също като ес­тетически акт и произведение на изкуството. Самите изпълнителки коментираха в разговора любопитния парадокс, че техните колеги профе­сионалисти и почитатели трудно ги възприемат в образа на артистки във физически спектакъл. Сякаш се чувстват застрашени контекстът на изкуството да отнема от реалността и сериоз­ността на техния спорт. Докато естетически­ят контекст неизменно привнася дистанция и се вглежда повече в стратегиите на „направата“ и политиките на образа. „Жените чудо“ нито идеа­лизираха женското тяло, формирано от бодибил­динга, нито го делегитимираха. Представлението по-скоро го заяви като форма на себеизразяване, в която има артистичен и също политически по­тенциал да провокира доминиращите представи за женственост – въпрос на личен избор и техника на постигане.

Другият модул във фестивалната програма – Българската танцова платформа, беше посветен на местната танцова сцена. Организаторите се бяха постарали да бъдат максимално отворени и да направят нещо като „преглед“ на основните играчи в полето с представления от последните три години. Тя показа 13 продукции на артисти от различни поколения и естетики като Галина Бори­сова, Иво Димчев, Вили Прагер и Ива Свещарова, Живко Желязков, Стефания Георгиева, Мирослава Захова и др., като включи и вечер на хореографии на балет „Арабеск“. Близо 30-те международни гости професионалисти бяха впечатлени от наличното разнообразие, но и направиха много точни комен­тари като например, че трудно може да се забеле­жи някаква логика на приемственост или отдел­ни „школи“ в сцената, както и че в нея има добри изпълнители, но прилаганите танцови техники принадлежат основно към последните десетиле­тия на ХХ в. Впечатление им направи и особената креативност в начина на общуване с публиката в най-различни и непривични пространства, като ние си знаем обяснението, че това се дължи пре­димно на твърде ограничения брой професионал­ни сцени за представяне на танц. Винаги действа мотивиращо да чуеш ентусиазиран външен комен­тар, че в българската танцова сцена има много по­тенциал. С него можем само да се съгласим.

Лекция на Марияна Цветкович в Галерия „Структура“, снимка: Стефан Зефиров

БЕЗ ДИСТАНЦИЯ

Дискурсивните и образователни програми вече са неизменна част от съвременните фести­вали. Те не само са пространство за обмен на идеи и практики, но и се превръщат в пространство за публичен дебат по актуални въпроси, развиват общуването с публиките и създават ситуации за взаимодействие между различни общности. Това е и идеята зад наименованието „Без дистанция“* на платформата за танцови практики и теории към „Антистатик“, в чието организиране съм във­лечена още от основаването ù през 2012 Тазго­дишното ù издание включи няколко международни уъркшопа, лекция и дискусия, като тук ми се иска да обърна внимание на две от събитията, които предизвикаха особен интерес.

Любопитно е как на определени години в изку­ствата се появяват нови „горещи теми“, следвай­ки хода на налагащи се тенденции. Ако допреди 4–5 години светът на танца вглъбено се занимаваше със своята история и с възможностите за възста­новяване (re-enactment) на пионерски хореографии и изпълнения било от модерния или от новия танц (фестивалът обърна внимание на тази тенденция с представяне на „Танцова вечер на Мери Вигман“