към актуални социокултурни процеси, с рефлексия към контекста на създаване, представяне и възприемане на танцовото представление и т.н. Това са все нагласи, които мощно се генерират в полето на танца с навлизането на стратегии и подходи, идващи от пърфор­манса и концептуалното изкуство още от 60-те и с нова сила през 90-те години на XX век. Със своите вече 11 последователни издания фестивалът по свой начин доказа, че в българската културна среда могат да се наложат не единствено широко репрезентативни, но и по-нишови форуми, които отстояват територията на експери­мента и на критическото мислене, често популярно описвани като „провокативни“. А това често е обвързано и с риска да предизвиква несъгласия, противоречия и да не бъде единодушно приеман – както от професионалната, така и от по-широката публика.

ИЗВЪНРЕДНО ПОЛОЖЕНИЕ

Ури Шафир и Зуки Рингарт в „Хабитат“, Снимка: Стефан Зефиров.

А „Антистатик“ обича да провокира или по-скоро да играе с това, което би могло да се сметне за провокативно. Неговото 11-о издание тази година, което се проведе между 20 и 30 април, заяви намерение суверенно да обяви „извънредно положение“, както гласеше деклара­тивното му мото. Днес, в свят, изпълнен с конфликти и напреже­ния, като че ли живеем непрекъснато алармирани от възникващи една след друга извънредни политически, социални и обществени ситуа­ции. Фестивалното мото възнамеряваше да преобърне тревожното звучене и да потърси по-скоро позитивното значение на извънредно­то. Нали всеки фестивал представлява вид „извънредно положение“, доколкото изменя обичайния ритъм на случвания, създава кратковре­менно интензивно поле за об­мен на идеи, зарежда средата с особено приповдигнато усе­щане за среща с нещо различно и с предчувствие за появата на нещо ново. Организатори­те на „Антистатик“ едва ли не с перформативен жест въ­ведоха „извънредното положе­ние“ в смисъл на временно от­падане на обичайните правила и норми, заменени от закони­те на съвременното изкуство – на експеримента, (само)ре­флексията, играта, критиче­ското в действие. От друга страна, самото издание на фестивала беше извънредно само по себе си, като освен традиционната международ­на артистична програма и об­разователната платформа с уъркшопи, лекции и дискусии „Teachback / Без дистанция“, то включи за първи път и Бъл­гарска танцова платформа, която показа пред специално поканени международни гости професионалисти предста­вителна извадка от съвремен­ната българската танцова сцена. За мен извънредността в това издание се състоеше във въпросите, които то на­ново постави пред изкуство­то на танца, а и пред негови­те зрители; в идеите, с които се експериментираше в твор­ческите ателиета и дискусии, както и в дистанциране от познатото и възможността да погледна на процесите в местната сцена през очите на нейни чужди и непредубеде­ни наблюдатели, каквито бяха гостите на Българската тан­цова платформа.

Бенжамен Бертран и Леонор Цурфлю „Пориви“, снимка: Carla Marboeuf & Daniel Mac Mahon

Някак бе много в стила на „Антистатик“ да открие със солото „В почит към“ на една от легендите в съвременния танц от среда­та на 70-те години до днес – американско-френския хореограф и изпълнител Марк Томкинс. Той има принос за разпространението в Европа на контактната им­провизация, като и създава оригинални представления в (само)иронично съчетание на кабаре, мюзикъл и танц с преувеличена театралност, еротичност и с особено вле­чение към ексхибиционистич­но изграждане на двойствени образи на пола. Сред публи­ката се усети първоначално леко стъписване, че на сцена­та излиза близо 70-годишен изпълнител, който, често полугол, изиграва поредица от сола за икони на танца на ХХ в. като Вацлав Нижин­ски, Валеска Герт, Жозефин Бейкър и Хари Шепард в една по-скоро траш естетика. Освен това, създадени в пе­риода 1989–1998 година, те не могат да претендират за но­вост. Всеки зрител би могъл да се запита как да възприема това, което гледа, след като очевидно не може да подхож­да като към обичайно танцо­во представление, търсейки виртуозност, техничност, въздействащи образи. Те ни­кога не са били част от есте­тиката на Марк Томкинс, но и вече неговото тяло изглежда на сцената уязвимо, неточ­но в движенията, видимо из­тощаващо се. Ако се отърси от предварителни нагласи и очаквания, зрителят би мо­гъл да открие качествата и събитието в показването на това соло тук и сега, на „Ан­тистатик“, някъде другаде. За мен лично то беше като трибют най-вече към самия Марк Томкинс, към цялата би­