Аксиния Михайлова (1963) e поет и преводач. Един от основателите на литературното списание „Ах, Мария“. Автор на 6 поетични книги на български език: Тревите на съня (1994), Луна в празен вагон (2004), Три сезона (2005), Най-ниската част на небето (2008), Разкопчаване на тялото („Жанет 45“, 2011), удостоена с националните литературни награди „Христо Фотев“ и „Милош Зяпков“, Смяна на огледалата („Жанет 45“, 2015), отличена с националната награда „Иван Николов“, както и на една книга на френски език Ciel a perdre/Небе за изгубване (Галимар, 2014), удостоена с най-престижната годишна награда за поезия във Франция „Гийом Аполинер 2014“. Има три публикувани книги с избрани стихотворения на словашки, арабски и италиански език: Опитомяване /Krotenie (LIC, 2006), В очакване на вятъра, Кайро (2013), Nel delta del mondo /В делтата на света, изд. Kolibris, (2016). Нейни стихове са публикувани на 17 европейски езика, а също в Канада, САЩ, Мексико, Колумбия, Австралия, Египет, Турция, Япония и Китай. Превела е над 35 книги с поезия и проза. Носител е и на награди за превод – Годишната награда на Съюза на литовските писатели за стихосбирката Необикновено е да си жив на Марцелиюс Мартинайтис (2009), наградата на името на латвийския поет Александър Чакс за сборника с избрани стихове на поета Огледала на въображението (2009) и на най-високото отличие на Република Латвия Рицар на Ордена на Трите звезди. Участвала е в множество европейски и световни поетични фестивали, форуми и литературни четения във Франция, Белгия, Швеция, Италия, Словакия, Словения, Литва, Латвия, Румъния, Македония, Турция, Китай и Тибет. Член на българския ПЕН-клуб, Съюза на преводачите в България и Сдружение на българските писатели. Живее и работи в София.

Денят за благата вест отмина

От гарванов поглед
градът е неприлично бял
в края на юни.
Eдна жена полива цветята и гледа
сияйните отблясъци на птицата,
чиято клетка едно дете окачва
сутрин на отсрещния балкон.
Някой ден детето ще забрави
да затвори вратата на клетката,
някой ден жената ще премине
през единствена стъклена стена
на бетонната си кутийка
и двете ще се срещнат
в петметровия безкрай между блоковете:
когато някой скача в празното
Господ му строи мост,
хвърля въжена стълба
или му изпраща птица.
Но как да излезеш от пейзаж
гравиран в окото
на препариран гарван?

Име, тропосано с мълчания

„с върха на езика си кърмех грешките“
Зейнеп Кьойлю
1.
Цвилене на кон
раздира покривалото на съня,
пренарежда виденията
и яловата липа потреперва.
Майсторът, мъж без лице,
разтоварва камъни
и кирпичени тухли
пред портата.
Зидът и фурната се връщат
на старите места
а аз, петгодишно момиченце,
тичам около плета и плача,
докато прасето ръфа
парцалената ми кукла,
единствената,
като всички единствени любови
които времето разкъсва,
сякаш иска да провери
издръжливостта на сърцето.
Никой не ме чува.
Паяците плетат сватбени воали
върху цветовете на старата круша.
Майсторът безучастно
дяла камъни за нов дом,
в който никога няма да влезе.
Ако го бях повикала,
ако бях изрекла дядо,
щеше ли да чуе кръвта?