Удивително е обаче как подобни икономически и политически мотиви времето преработва и пре­връща в интимни емоции на обитателите – как ку­лата на замъка става топос, чрез който разпознавам „моя град“, търговското пристанище – маршрут за любовни разходки, площадът, където властта орга­низира своите паради – място, където се показваме с новите си дрехи. Паузата на И-Фу Туанг, която пре­връща пространството в място, е самото живеене.

Градовете имат своя хардуеър; строят се хра­мове, паметници, представителни сгради. Софту­еърът, това са ритуалите, празниците, културни­те ивенти. Целта е да почувстваме политическото пространство като наше, част от нашата иден­тичност. Ако тръгнем да анализираме това, ще стигнем до същината на властта: за да я приемаме, трябва да я възприемаме поне малко като наша, част от нашето аз. Искаме да ни управляват хора с наша­та религия, които говорят като нас, които имат на­шия цвят на кожата… Но още по-силно въздейства усещането, че всичко е наред, ако си на своето собствено място. Така всякакви неправди изглеждат по-поносими. Об­ратно, прогоненият – от жилището, от града, от родината си – се чувства отчужден и онеправдан дори когато печели много пари. Оттук самото раз­движване на света през модерната епоха – от село­то към града, от метрополиите към новия свят, от една социална прослойка към друга – може би е причи­на за постепенното разомагьосване на властта.

Производството на места, които да закреп­ват емоционално мобилните модерни хора, невинаги успява. Понякога то си остава на ниво пейзаж, т.е. всичко изглежда както трябва, но външните марке­ри не са интериоризирани от обитателите. Осо­бено проблемна е тази продукция на идентичност при нацията, където едно обширно и по същество абстрактно икономико-политическо простран­ство трябва да се насити със субективна емоция. Тук случаите са най-разнообразни. Вагнер успешно населява вековния германски лес с джуджета, феи и герои; Шишкин превръща в емблема руските брези, сред които се борят мечета; от пиесата на Шилер швейцарците взимат легендата за самородния пла­нински демократ Вилхелм Тел. В някои случаи обаче новите идентичности не пускат дълбоки корени. Реформата на Мустафа Кемал цели да превърне Тур­ция в светска модерна страна, но свалянето на шал­варите и забрадките, смяната на арабската азбука с латиница, маргинализирането на исляма – всичко това оставя дълбок белег, който не успява да за­расне, ето защо през последните десетина години страната като че ли ревизира кемализма и мястото държава все повече се ре-ислямизира. Модерна стра­на като България пък уж се връща назад към изконни­те традиции, но нестинарските танци, цървулите и розовото масло, с които опитва да обозначи това, за много от гражданите си остават медийно-ту­ристически пейзаж, който ги отчуждава, наместо да ги приобщи.

Абстрактни пространства властта констру­ира когато ù е нужно да улеснява движението и осо­бено когато целта ù е експанзия. Компасът и гео­графските карти са инструменти за завладяването на света в колониалната епоха, по-важни от пуш­ките и оръдията. Военните операции се замислят върху пространства, разчертани от генералните щабове, а днес – дигитални симулации. За да експан­зираш трябва да намериш начин да съизмерваш мес­тата, а това разбира се унищожава тяхната уни­калност и субективност. С пример от сферата на икономиката: за да осъществи сделката, брокерът на недвижимости трябва да унищожи уникалността на дядовото кресло до прозореца и уникалността на детската ми стая, като ги преведе едно на друго с помощта на абстрактния паричен еквивалент.

В експанзията на капитализма и особено в него­вата последна глобализирана фаза леви мислители като Дейвид Харви виждат атака срещу местата, които обитаваме. За капитала няма уникални неща – той съизмерва и обективира, като привежда су­бективното място в обективно пространство за печалба; в този смисъл можем да тълкуваме Марк­совата интуиция, че ускоряването на времето е унищожило пространството (Harvey 1996: 302). Ос­новната политическа задача на прогонения от мяс­тото си в света пролетариат Харви определя не като битка за доходи: гражданите трябва да консо­лидират своите места на живот, да ресакрализират мястото. Той обаче добре разбира, че проектът за това гражданите да си върнат местата, е свързан с измисляне на предполагаема автентичност и изкон­на същност, което си е пак една пропагандна мани­пулация. Местата на съпротивата са също толкова конструкция, колкото пейзажите, измислени от ту­ристическия бизнес и интернационалното разделе­ние на труда. Въпросът на кого принадлежи глобал­ният символ Акропол или националният Банско – на властта или на съпротивата срещу нея – просто е безсмислен. Сериозното питане е коя общност ще се консолидира около тях, кой за какво ще се бори чрез тях.

1 Шеметното развитие на демографията може да се приема за една от причините за развитие на политическото устройство на обществата: стотина хиляди индивиди през Средния палеолит, няколко милиона през неолита, под половин милиард през Средновековието, един милиард към 1800, 7,6 милиарда през 2018.

ЛИТЕРАТУРА:

David Harvey (1996). Justice Nat/lre and Politics of difference. Oxford: Blackwell.

Tim Cresswell (2004). Place. A short introduction, Blackwell.

Yi-Fu Tuan (1977). Space and place. The perspective of experience. Minneapolis: University of Minnesota press.