Място*

Обикновено противопоставяме място и прос­транство. Мястото има човешки смисъл; то е те­лесното усещане за сигурност и опасност, за близо и далеч, за познато и непознато. Върху този сети­вен пласт се надграждат културните му измерения, паметта и въображението. Място е домът, храмът, любимото кафене. Главното е не размерът, а су­бективното преживяване, защото място може да е държавата ни, та дори планетата Земя.

Що се отнася до пространството, то е нещо абстрактно, т.е. по-еднакво за всички. Ако мястото има субективен смисъл, пространството поставя предметите в отношение към един абстрактен ин­дивид. Такава е например картата: тя помага на все­ки турист, попаднал в непознатия град, да предпри­еме едни и същи действия, за да стигне до спирката на метрото.

Пространството, пише архитектът И-Фу Ту­анг, е откритост, движение, риск, докато мястото е защитена спирка; „всяка пауза в движението може да направи от пространството място“ (Tuan 1977: 6). Прословутите „не-места“ на антрополога Марк Оже не случайно са свързани именно с движение – гари, ле­тища, аутобани.

Човекът живее като си прави места – завоюва ги, огражда ги, именува ги, присвоява ги. Обживявай­ки местата той създава навици, обвива точките в пространството с разкази и спомени. Има нещо ки­чозно в умилението по местата. Вероятно се под­смивате, когато дядо ви разказва за любимото си кресло до прозореца, където понякога гълъби чукат с човки по стъклото. Ето как бившият премиер Джон Осборн описва Британия: за него това е мястото с „дълги сенки върху игрища за крикет, бледа бира, тийнейджърски предградия, любители на кучета и стари прислужници, които пътуват с велосипеди към светата литургия през утринната мъгла“ (по Cresswell 2004: 72). Песенният образ на нашата ро­дина с „небето като от коприна“ е друго такова уми­ление. Разбира се, големият талант може да превър­не подобни картини и във висока поезия: „помниш ли, помниш ли тихия двор, тихия дом в белоцветните вишни…“ (Дебелянов).

И така мястото е защитено, обживяно, засти­нало – пространството от своя страна свързваме с движение, завоевание и риск. Към тази типология можем да добавим още едно понятие: пейзажа. Той съдържа емоционалната натовареност на място­то, но с една важна разлика: възприемаме го не от­вътре, а отвън, където е разположено окото на наблюдателя. Пейзажът, това е мястото на другите, тъй както си го представяме. Или както другите си представят, че ние си представяме, че те си го представят – каквато е стратегията на туристи­ческата индустрия.

Какво общо има всичко това с политическото?

Пространственото измерение е най-старата характеристика на властта. И при животинските групи социалната организация се основава върху контрол на определена територия, в която не се до­пускат чужди. Номадските банди от ловци събирачи макар и подвижни, все пак имат свои райони, които обхождат и бранят от конкуренти. Във времето на усядането през неолита групата едновременно поч­ва да трасира граници и дори да строи градски стени (легендарният Йерихон), от друга страна, създават политическия център на обитаването си, белязан със светилище, замък или пазар. Върху територия­та се разпростира политическият суверенитет на управниците, който предполага закони, паричен еквивалент и ритуални практики, задължителни за всички. Много по-късно се появяват темпорални ха­рактеристики на властта: легитимирането ù чрез митична история, хералдика, сакрални текстове… Едва през Новото време възникват идеи за бъдеще­то като построяването на комунизма или постига­нето на растеж от 3,6 % за следващия мандат.

Ако територията е причина за възникването на политическата власт, то тя се отплаща като ста­ва основно средство за нейното легитимиране, за­щото тя се захваща да я защитава, а и природните ресурси по определение са ограничени и колкото по­вече нараства човешкият род, толкова по-ограниче­ни стават1 (а междувременно растат и очакванията). Самото териториализиране на света е средство за укрепване на властта: дотук е мое, оттам – твое, дотук важи моят закон, оттам – твоят. И впрочем от това къде ще прокараш границата, кого ще по­ставиш вътре и кого вън пряко зависят шансовете ти да овладееш групата: при отделянето на Косо­во от Сърбия управляващите тази нова страна се оказаха 100% албанци, а, ако Каталуния се отдели от Испания, местните националисти най-вероятно ще постигнат подобен тип представителство. Бит­ката за геометрията на вота в САЩ, известна като „джеримандъринг“, прави същото, макар по-невидимо – променяйки границите на избирателните райони законодателят може да даде по-голям шанс на един или друг кандидат.

Властта конструира места, които хората да обживяват; това ù позволява да прониква много по-дълбоко в психиката им, отколкото би могла да направи с насилие или преразпределение на ресурси. Вземете строежа на градове. Как се избира место­положението им? В Средновековието най-често за­мъкът се строи на възвишение, откъдето владете­лят да има стратегически поглед над територията, а къщите на селяните се разполагат в подножието; внушението за сила, защита, наказание се оказва вписано в самия природен релеф. В прединдустри­ална Америка градове се строят според правилото на десетте мили, които трябва да отделят едно градче от друго. Внушението тук е съвсем друго: обществото е изградено от самоуправляващи се общности, чиито членове трябва да стигат пеш до съседното пазарище.

Търговските центрове от много векове се раз­полагат до реки или морета. В индустриалната епо­ха чисто нови градове се строят до природни ре­сурси като Магнитогорск в СССР (желязна руда) или Димитровград (въглища). Понякога изборът е поли­тически. Защо столица на новото българско княже­ство става един незначителен град като София с 20 хиляди жители, половината – турци, които побягват пред генерал Гурко? Няма голяма река като при Русе или море като при Варна, не е в центъра на терито­рията като Търново или Пловдив, няма градска исто­рия като всичките тези накуп. Изборът е направен от руските окупационни части със стратегически замисъл: София се пада в южна България, а в хипоте­зата за присъединяване на Македония тя се оказва почти в центъра на територията, която импера­торът си представя, че ще зависи от неговата воля. Политически мотиви стоят зад преместването на столицата в Санкт Петербург от Петър Първи (ще европеизира Русия); зад избора на Вашингтон за сто­лица (не е част от нито един щат); на Страсбург за седалище на Европарламента (оспорват си го фран­цузи и немци), зад нарочно построената за столица Бразилия (скъсва се с колониалното наследство).