ПИСМО 1

Здравейте!

Трябва да споделя с някого това, което ми се случи, защото то силно ме развълнува. А може би пиша и заради себе си – да си изя­сня неща, които дълго време ме измъчваха, а сега ми дават криле. Като дете мечтаех за любовта на татко. Да усетя силата и топлината на пре­гръдката му. Да слушам гласа му. Баща ми беше много добър художник. В моите очи – гениален. Рисуваше много, често участваше в изложби, хората го ценяха. Но нямаше време за мен. Тогава не знаех, че е въпрос на характер как ще изразиш обич­та си. Исках, не – копнеех за вниманието му! Мечтаех как сядаме заедно и рисува­ме, той държи ръката ми, показва ми цветовете, смесваме боите и образите на листа оживяват. Често рисувах картини, които оставях на статива му в очак­ване на похвала, но нищо такова не се случваше. Представях си, че съм наследила неговия талант и правим заедно изложба… Имената и на двама ни са на плаката… Бях май на 12, когато осъзнах, че това няма да се случи. Спрях да оста­вям мои рисунки на статива му. Започнах да се интересувам от фото­графия. Завърших гимназия, после университет. Започнах работа в го­лям град. Преместих се да живея там. Фотографията остана моя страст. Преди една година татко си замина от този свят. А преди месец ми се обадиха от галерията в нашия град. Смятат да направят изложба с негови картини. „Добре“ – казах на глас, а мислено се запитах – „И какво искате от мен?“ Най-не­очаквано следващият им въпрос даде отговор на моето чудене. „А може ли да включим и Ваши картини?“ Усмихнах се: „Аз не рисувам, аз снимам.“ „Да, знаем, но ние питаме за Вашите детски рисунки, които татко Ви е пазил толкова дълго?“

Когато отидох на откриването на изложбата, дълго стоях пред входа. Имената и на двама ни бяха на плаката…

Това е, приятелю. Мечтите винаги се сбъдват. Може би не точно, когато и както ние искаме, но Вселената винаги чува думите, прошепнати от сърце.

С обич –

Ина