Като че ли сме свикнали да казваме, че в Бъл­гария има по-добри театрални отколкото ки­ноактьори. Мислиш ли, че в България има добри киноактьори?

– Да. И ще дам пример с футбола. Като гледаш един мач и вратарят направи грешка, всички го нападат, той отнася всичко, колкото и добър мач да е направил преди това. С актьорите е същото – всички грешки на сценария и на слабата режисура се виждат чрез ак­тьорите, и те са първите, които го отнасят.

Те отнасят първи и успехите.

– Така е. Като цяло мога да кажа, че в България има много добри актьори.

Нетърпелив ли си да заснемеш първия си пъл­нометражен филм?

– Не, не съм. Пет години чакам да го заснема, вече не съм нетърпелив, по-скоро трудно взимам финални ре­шения. Първоначално човек се доверява на импулса и интуицията си, но като е минало толкова време, някак по-мъдър, а даже и боязлив ставаш. Започвам да си задавам въпроса какъв е смисълът.

С нетърпение очаквам неговата поява и ти же­лая успех. Разкажи ни за твоя експеримента­лен филмов проект „Почти океан“, който преди време показа в Балчик.

– „Почти океан“ е сниман с един актьор – Александър Алексиев. Това беше експеримент в момента, когато нямах финансиран филм или проект. С Алек, с когото сме близки приятели, с моята приятелка Моника Балче­ва, братовчед ми Александър Веснаков и Константин Божанов искахме да направим история, която човек сам да си довърши, нещо на ръба между кино и виде­оинсталация. Предизвикателство за зрителите е дали ще го издържат. Проблемът е, че не можах да измисля начин, по който мога да го покажа на хората адекват­но. А да се пусне в кината просто така е страшно пре­тенциозно. Може би след време ще го покажа под ня­каква форма, защото това е едно от най-смислените неща, които съм правил. Просто трябва да му измисля контекст.

Имаш ли друг филм в главата си след този, който ти предстои да снимаш?

– Имам, даже два. Още са в начален етап, но ги разра­ботвам. Иска ми се между първия и втория ми филм да нямам чак такава пауза. Но това е проблем за всички, които снимат в България.

Винаги стигаме до проблемите в българското кино. Ти си активен в обсъждането им и в пред­лагането на решения.

– Да, така е, но всичко, което кажа, е в мой ущърб. Трудно е човек да оцелее в гилдията. Въпреки че има много талантливи хора в България. Мисля си, че има някакво статукво, с което искаме да се преборим и по­ложението да е по-справедливо за всички, но осъзна­вам, че тези, които идваме сега, не бива да се превър­нем в онова, с което се борим.

Какъв е най-големият проблем на българското кино, както по отношение на културната поли­тика, така и в категорията на естетическото?

– Аз го чувствам като липса на традиции. Дори да е имало такива, те вече са скъсани. А няма връзка и с литературата и другите изкуства. То е само за себе си като животно, което винаги е против, анти, срещу. Няма общност, всичко е на парче и всеки тръгва от себе си. Започва да се размива идеята за авторите­ти. Всеки автор си мисли, че е направил най-хубавия филм, а трябва повече скромност.

Как се почувства като взе голямата награда за филма си „Чест“ на най-големия в Европа фес­тивал за късометражно кино?

– По това време ходех на работа и трябваше да я на­пусна, за да мога да отида на фестивала за 8 дни. Там филмът имаше 8 прожекции, всяка вечер, с по 2–3 хи­ляди зрители. Въобще не очаквах да взема наградата. Аз по принцип не пия алкохол, но за тази награда се напих страхотно.

Като спомена, че в България има много талант­ливи хора, кажи кои са българските ти колеги, чиито филми харесваш?

– Харесвам много филмите на Милко Лазаров, както и на Петър Вълчанов и Кристина Грозева, харесвам и Камен Калев. „Източни пиеси“ много силно ми повлия, той преобърна представата ми за това как може да се прави кино в България. Харесвам много „Екзитус“ (1989) на Красимир Крумов.

Приличаш ли на някой от своите герои? Сла­гаш ли нещо от себе си в някои от тях?

– Да. Например на героя на Михаил Мутафов от „Чест“ приличам малко, без да имам проблем с хомосек­суалистите и да съм тесногръд. Човек винаги слага нещо от себе си, дори да не го осъзнава.

Би ли си дал роля в твой филм?

– Никога.

А като те канят?

– Бих го правил без пари и само ако трябва да иг­рая себе си. Но нямам амбиции в тази област. Скоро трябва да излезе един проект към Пловдив – културна столица на Европа. Седем режисьори правим по един къс филм в омнибус, който трябва да бъде заснет из­цяло в Пловдив. Аз вече съм заснел моята част – доста мрачна е, свързана с Чернобил. Но участвам и като актьор в тази на Николай Тодоров.

Какви са последните десет кадъра на този фо­тоапарат?

– В киното взимаш един момент и караш хората пред камерата да го повтарят, докато стане съвършен – има някаква манипулация. Във фотографията нямаш възможност да манипулираш нищо. Аз се занимавам с улична фотография. Много е мизантропско – няма нужда да се обясняваш с хората, да си мил с тях, да те виждат, че ги снимаш. Има много голям контраст с подхода ми към киното, възприемам го като лечебен процес и почивка.

Предполагам и във фотографията търсиш тъмната страна?

– Там търся още по-тъмната страна. Снимките не ги правя с комерсиална цел и мога да си позволя доста на тъмно да вляза.

Чувстваш ли се успял?

– Не съм се замислял на тази тема, но да, чувствам се успял. Не съм нарушил принципите си, като съм минал от арт киното в сериалите. Успявам да спя спокойно, защото не съм предал себе си.

Искам да изразя и благодарност към хората, които са ми помогнали да успея. Това са Моника Балчева, мо­ята приятелка и продуцент на моите филми, и Орлин Руевски, който е снимал всичките ми филми. Те са с мен от самото начало.

От Дюлгеров, който ти е преподавал, какво научи?

– Той за първи път ме накара да се почувствам като автор, вдъхна ми увереност. Аз съм самокритичен за всичко, но той ми каза: „Това нещо си го направил, добре е станало, продължавай наред“. Дюлгеров много ми помогна в този момент и аз страшно много го уважавам и съм му благодарен, той е невероятен човек.

Лесно ли работиш в екип, разбираш ли се с хората на терен?

– Да. Е, мога да крещя много добре. Преди не можех,