© Красена Ангелова

вече е готов, по-лесно виждаш някакви неща, даваш идеи, доразвиваш го и става хубаво. По този повод си мисля, че човек може да е много добър режисьор и в същото време лош сценарист.

Киното е екипно изкуство, разбира се, че ре­жисьорът е най-важен, но всички имат значе­ние. Как си избираш актьорите за сериали?

– Участвам в кастинга, повечето пъти го водя, но ви­наги присъстват и продуцентите, които имат голямо влияние за финалното решение, когато става дума за главните герои. При епизодиците аз сам си ги избирам за съответния епизод. В „Денят на бащата“ избирах сам, защото подходът беше по-различен, по-авторски.

Според много хора сериалите са бъдещето на киното. Ти също така ли смяташ?

– Да. Световната тенденция е известни кинорежи­сьори да отиват да правят сериали за телевизията. В случая с „Денят на бащата“ аз правя кино в 6 части. Кешловски ни беше референция за този сериал. Не­говите „Три цвята“ също може да се разглежда като сериен проект.

А за своите филми как избираш актьорите?

– При тях никога не правя кастинг. Абсолютно винаги пиша с идея в главата си кой ще играе дадените роли. Например за „Чест“ през цялото време виждах Михаил Мутафов. Сега и за игралния ми филм финализирам сценария с конкретни актьори в съзнанието си.

А работиш ли с натуршчици или предпочиташ работата с професионални актьори?

– Като цяло съм отворен и към двете. Преди си мислех, че трябват натуршчици, но сега все повече ми се ра­боти с професионалисти. Зависи от проекта, важното е да не е самоцелно. Виждал съм го и се старая да из­бягам от клишето „Ще вземем натуршчици, защото ще правим арт филм“.

Макар че си млад, вече си постигнал големи успехи. Изградил си си име, имаш много про­екти. Какво ти се работи най-много?

– Най-хубаво е да снимаш филми, защото може да влезеш в дълбочина. Обаче и при сериалите все по­вече се убеждавам, че не бива да се търси начин да се обслужва масовия вкус. Трябва човек, без да игнори­ра вкуса на публиката, да се опита да го разшири. Ако има възможност за подобно влияние, бих се занима­вал с него, какъвто и да е проектът.

Хората не трябва да се подценяват. Зрителите трябва да се възпитават. Публиката е пряко зависима от това, което ù се предлага. Затова мисля, че дори в началото да има неуспех, трябва повече арт филми да се пускат по телевизиите. Трябва да има образователна цел.

Ти изследваш тъмната страна на реалността в своето изкуство. Ясно е, че тъмната страна е по-интересна за всеки, който се занимава с творчество. Но да погледнем и към светлата страна, привлечен ли си по някакъв начин от нея?

– Нямам нищо против светлата страна, но не мога да кажа, че съм кой знае колко привлечен от нея. Същ­ността ми винаги е била по-интровертна. Вълнуват ме неща, които са по-трудни за разказване, с които хо­рата трудно се справят. От друга страна в сериалите доста се занимаваме със светлата страна, имам опит и с нея. Но пък съм изцяло откъм тъмната.

Значи не възнамеряваш да правиш комедии?

– Трудно би било. Е, не е изключено обаче, ако е с мно­го насилие или нещо крайно. Всъщност, като се за­мисля, има комични елементи и в авторските ми фил­ми, но те са фини и трябва да ги уловиш.

Личи си, че те влече тъмната страна, но филми­те ти не са самоцелно тъмни.

– Иска ми се да бъдат човешки, освен тъмни. Човек ако може да се разпознае в историите, ако може вътре да видиш себе си. Много ми допада човек първоначално до си каже „какви са тия глупости“ и се отврати, но в момента, в който е на ръба да го спре, да припознае себе си и да се замисли за собствения си живот, да види дали той не се държи, както героите, без да го осъзнава. Това искам да постигна, когато разказвам една история. Аз съм го изпитвал.

С филма „Слон“ (2003, реж. Гас Ван Сант) ли го изпита най-напред? Зная, че той те е запалил за киното.

– Да, този филм е добра опорна точка. Бях на 18 годи­ни, съвсем случайно попаднах на „Слон“, който беше спечелил „Златна палма“ в Кан. Така арт киното изник­на пред мен, все едно навлизам в неговата територия. След това веднага гледах Ким Ки Дук. Страшно много ми харесваха филмите му, без да мога да вербализи­рам с какво точно.

Ако можеше да избираш актьори от целия свят, кои би си избрал?

– От мъжете много харесвам Пол Дейно, той ми е лю­ бимец. Също Шая Лебьоф. С тях двамата бих работил с удоволствие. От жените най-напред искам да по­соча Кели Райнхард, от която съм много повлиян и е моят любим режисьор. А от актрисите много харесвам Мишел Уилямс. Сега, като ме попита, бих снимал една любовна история между Шая Лебьоф и Пол Дейно.

А ако можеше да избираш от цялата история на киното?

– Марлон Брандо. Знаеш ли, не са ми толкова интерес­ни натуршчиците, по-интересно ми е супер известни и комерсиални актьори от реклами да бъдат изкарани от кожата си и от клишето за тях самите и да бъдат вкара­ни в арт филм. В сериалите непрекъснато се сблъск­вам с такива актьори.