Автограф от Любомир Пипков

Мисля, преди всичко, че летвата падна мно­го ниско. Започнаха да се пишат неща, в които нерядко има механично и самоцел­но комбиниране на тонове, а не емоция, започна да се разчита на атрактивни загла­вия с цел привличане на публиката, започнаха да се чуват звучащи ужаси… и това не може да се харесва. Има, разбира се, и хубави твор­би, от време на време. Имаме хубава българска музика, но симфоничните оркестри, оперните театри, сериозните художествени колективи са маргинализирани, неглижирани от общия по­глед на управляващите. В Дания се отделя от бюджета 1.8 % за култура, а у нас е 0. 3… Какво да говорим?!

А някой у нас да се е противопоставил, съсловието да се е разбунтувало, то и Съюз на българските композитори имаме ли? Мисля, че не! Макар все още да я има сградата, залата, да има членове… аз дори вече не виждам смисъл да съм член на този пасивен и обществено съвсем незабеле­жим съюз.

Не. За съжаление, никой. А заради тази ужас­на система с бюджет според продадените билети, симфонични оркестри започнаха да правят концерти с поп певци, много често поп-безгласия. Мъчно ми е… Ние нямаме нацио­нална стратегия за култура, занимаваме се с Шенген, с оградата – едни я хвалят, други плюят, между политическите сили и движения има една постоянна заядливост на дребно, но никой не говори за култура. Говорим за доклада от Брюксел, как­во казал този, онзи, но никога за култура. И стига сме гледали какво правят великите сили – еднакво не­доверие изпитвам към имперската политика, не към културите им, и на Вашингтон, и на Москва, на Лондон и Париж… А ние разиграваме некадърни театри… Нетърпимо е! Слава Богу, че го има дистанцион­ното. Който го е измислил е за Нобелова награ­да. Защото, сутрин, докато си пия кафето мога да сменям каналите и които ми действат на ки­селиноотделянето ги махам моментално, оти­вам на Classica или Mezzo, за да чуя нещо прият­но. Не мога да позволя денят ми да тръгне лошо.

Мислиш ли че държавата трябва да се грижи за мла­дите музиканти?

Да. Днес тя няма абсолютно никаква грижа за лан­сирането на младите, макар да има толкова форуми, конкурси в чужбина. А по-рано се из­пращаха с държавна помощ. Сега всичко е въпрос на лична инициатива и на финансови въз­можности. Нали е пазарна икономика, но няма спонсори, няма кой да подкрепи, в това отно­шение, младите хора. Така загива и хоровото ни дело, какви хорове имахме, нямаше конкурс кой­то да не спечелим. Загиват оркестри, оперни театри… А бяхме оперна страна…

От известно време забелязвам сериозни празноти в образованието на много млади хора, но и като че ли нежелание да „изсму­чат“ от нас знание, да излязат по-богати духовно от Акаде­мията, а не просто усвоили донякъде, един занаят.

Корабът на българската култура потъва по разписание. Виж какво става по ефира – какво промиване на мозъци с всич­ките тези Биг и Вип Брадър, Фермата, Екс фактор, София – ден и нощ, шоуто на този, на онзи… това е отврати­телно, лошо. Няма ли комисия за култура в това Народно събрание?! Това е отчаяние.

Но има млади хора, които искат да бъдат чути и видени на мал­кия екран и една възможност са именно „Бъл­гария търси талант“, Екс фактор и др. Има вече няколко наши възпитаници – на Вокалния фа­култет, и то класическо пеене, които бяха забе­лязани, оценени… а и се заговори за Музикал­ната Академия.

И какво става после? Познати само от телевизора, а виждаме ли ги на концертната или оперната сцена? Това е мимолетна слава.

Да, но тези формати вдигат рейтинги, а класическа­та музика има много малка аудитория и голе­мите медии я игнорират…

Ама музиката, изкуството не е стока. Но това не е само у нас. Но пък ние сме отличници. На Запад и в Китай има други фактори, които спасяват истинското, голямото изкуство. И да припом­ня, както е известно от светите книги, Исус е изгонил търговците от Храма, а музиката и театъра са Храм. Политиката ме отвращава.

Ти ли избираш приятелите си, те ли те избират? Как­во цениш у тях?

Трудно допускам хората до себе си. Интуитивно пазя личното си пространство. Никога не съм гледал в чуждата чиния и не давам в моята да гледат. Прия­телството е трудно обясни­ма дума – има и привързаност, и интерес, и неосъзната не­обходимост. Има и такива, за които Веселин Ханчев е напи­сал „приятелства неканени на моята трапеза…“ Впрочем, това е от „Пентаграма“ за глас и голям оркестър на Иван Маринов, която преди години изпълнихме в зала „Чайковски“ в Москва.

Коя е настолната ти книга?

Много обичам българската поезия. Не мога да определя само една книга, но в прозата – винаги с удоволствие чета „Чичовци“, истин­ски се забавлявам, харесвам разкази на Йовков и др. Обичам и „Мечо пух“ и „Малкия принц“, но и „Медея“ на Еврипид – ето една любима фраза от нея: „Очакваме едно, а друго става, и случва се това, което не желаем.“

Късметлия си бил да срещнеш Ани Христоскова, чуде­сен музикант, съпруга, майка, приятел, съветник.

Това е най-големият ми житейски късмет – среща­та с Ани, а най-голямото ми и трудно щастие е синът ни Петър. И професионално съм щаст­лив, защото работата ми е за мен и професия, и хоби, което от ранно детство съм желал. Това е, което винаги съм искал да правя. Оста­налото е „cruelleénigme“…