Много съм научил в общуването си с творци като Панчо Владигеров, Пипков, Големинов, режисьорите Хаджимишев, Петър Щърбанов, Николай Николов и особено Вили Цанков, с когото правихме „Италианката в Алжир“, диригентите Асен Найденов, Атанас Маргаритов, Руслан Райчев, Михаил Ангелов… Имах щастието да познавам и Ел. Багряна, и Никола Фурнаджиев, Димитър Пантелеев, ху­дожника Ненко Балкански. Имам страхотни спомени. И забавни, комични случки. Например пеем „Флейтата“. Асен Найденов се е загледал в сцената, когато Папагено – аз, и Тамино – Па­вел Куршумов, трябва да тръгнем към първото изпитание – мълчанието. Свършват ни репли­ките и оркестъра трябва да изсвири три акор­да, които изобразяват тръбите, обявяващи потеглянето ни. Да, ама Найденов си се забавлява и не подава. Тогава аз се провиквам: „Тръ­би!“, минават 10–20 секунди, което е бездна за сценично време, и отново подсказвам: „Чакаме тръбите…“, пак няма реакция, накрая отивам напред и високо казвам: „Тамино, на миналото представление тук имаше тръби…“ В оркес­търа хихикат, а Найденов се сепна и засвириха тръбите…

А в един спектакъл на „Ивайло“ на пулта бе авто­рът Големинов, още в началото загубих гласа си, от алергия и, няма накъде – почнах да ре­цитирам, колкото можех по-музикално, и все очаквам да пропея. Но не мога и не мога да пея. И – така изкарах цялата опера, а аз изпълнявам главната роля, на Ивайло, с някакъв вид музи­кална рецитация. В залата бил големият руски режисьор Борис Покровски, който после казал на Големинов, че е много оригинална идеята му протагонистът да говори, а останалите пер­сонажи да пеят.

Има певци които не обръщат особено внимание на текста, концентрират се върху солфежа, нотите, музикалната част…

Винаги съм обръщал много голямо внимание на текста. Според мене той е водещ, но като казвам текст нямам предвид само думите под нотите – а комплексния, музикално-словесен текст. Защото изпетия звук дава по-големи възможности за нюансиране на думата. Изпя­тата дума звучи различно от изговорената. Стига да можеш да направиш тази разлика. Ни­кога не съм обичал силовото пеене, крясъците. В живота съм се убедил, че за големите неща се говори в тихи динамики; когато казваш на един човек че го обичаш, не крещиш, не викаш, даже може да го кажеш не-вербално, само с очи, може и с жест, може и с тиха динамика. Ето защо изпятата с повече нюанси дума има и много по-голямо въздействие. Изключително важна е амплитудата на динамиката. И като казвам това, се сещам, че в Радиото има великолепен запис на артиста Георги Стаматов на Вазо­вото стихотворение „Моите песни“: „И аз на свой ред ще си замина/ трева и мен ще расне над прахът/ един ще жали, друг ще ме прокли­на/ но мой’те песни все ще се четат.“ Стама­тов го започва в много свит, малък динамичен диапазон и, poco a poco, качва гласа, докато стигне до финала, където на думите „все ще се четат“ забавя и акцентира интонацията, все едно слага удивителна. Такива неща са ми пра­вили впечатление у големите артисти – учил съм се как да използвам нюанси на интонация; имах възможността и да общувам със Стама­тов и Петя Герганова, с Владимир Трендафи­лов и Апостол Карамитев, Йордан Матев, Мила Павлова, Славка Славова, Димитър Буйнозов…

Кой е важният урок, който получи от тези големи ар­тисти?

Преди всичко отчетливото произнасяне на текста. Подчертаването на съгласните. Съглас­ните са рамката на гласните. Една картина без рамка на стената изглежда по един начин, но когато ù сложиш рамка, тя вече се отде­ля от останалото пространство, превръща се в прозорец към един друг свят. В поезията има много примери на големи майстори, които умеят да превърнат съгласната в гласна. Цар в това отношение е Николай Лилиев. Ето как той пише: „Съмна в сънните градини/ всяка капчица роса отразява ведросини, ведросини небеса“ или „Затрептяха изумруди, цяла мрежа светила – пеперуди, пеперуди, тънки сребър­ни крила.“ Великолепно! Вижда се веднага кол­ко много се повтарят съгласните „н“ и „м“. И моите учители по пеене професорите Анна Тодорова и Илия Йосифов, относно високата позиция в пеенето, винаги са ме учили да си затворя устата и да казвам дълго „НННН“, до­като започнеш да усещаш звученето високо в