Всичко тръгва отдалеч, от едно щастливо дет­ство в Кърджали, преминало в игри с деца от различни етноси (споделя, че доста назнайва и турски, и ладино), свирене на цигулка, пеене в училищен хор, в семейството на учителка и архитект, с възрожденски борчески и артис­тичен дух. Поезия, музика, живопис са трите спътници в живота на Павел, и до сега. После – Българската държавна консерватория, в класа на една голяма певица – проф. Анна Тодорова, а след пенсионирането ù учи с проф. Илия Йоси­фов – великолепен тенор и педагог. И в 1961 го­дина вече е в Софийската опера.

Не се случва често – в нея (бел. ред. Софийската опера) да дебютира още незавършил образо­ванието си певец. Че ти дават и голяма, и тежка партия – Георги Грозника, в „Янините девет бра­тя“ на Пипков…

… Това беше негова идея, той ме е предложил. Да, аз пеех най-стария брат, а бях най-младият в със­тава. Очевидно, не само Пипков, но и музикал­ното ръководство на Операта ме е харесало, защото бях назначен. И от 1962 до началото на 90-те останах в Софийската опера. Което не ми е пречило да гастролирам по света. Изпях стотици спектакли.

И не помня да си се борил за роля.

… но често съм играл неща, които не са за мен. И с успех. Насита нямам – „Сърце ли насита ще знай.“ И няма да умра с отворени очи за сцена и концертен подиум – толкова много съм изпял, за три живота… Винаги съм знаел колко тежа, какво ми е мястото в обществото, в което живея. Ето защо много обичам една репли­ка на Сирано дьо Бержерак (превод на Ханчев): … да можеш да си кажеш – не съм липа огромна, нито пък дъб голям, но туй що съм достигнал, постигнал съм го сам.“ В изкуството бакалски мерки не вървят… Аз съм щастлив и спокоен.

Защо толкова обичаш Моцарт?

Преди години бях казал в едно интервю, че ако на­шата планета изчезне, а това не е изключено, но преди това сме изпратили в Космоса запи­си на творбите на Моцарт, по тях някоя друга цивилизация ще може да възстанови нашата. Моцарт е Космос.

Имал ли си страх от роля, несигурност на сцената?

Първата среща при някои певци е свързана със сло­весния текст, други първо разглеждат музи­калния, нотите, за да определят диапазона и да преценят партията отговаря ли на възмож­ностите им. Всеки певец си има някакви лични страхове от определени тонове. Но певците не обичаме да си го признаваме. Спомням си, ко­гато правехме „Сватбата на Фигаро“ в Софий­ската опера, голямата певица Лиляна Барева ми сподели, че се страхува от ла бемола в първата голяма ария на Графинята „Porgiamor“, че при сопраните винаги нещо се случва на този тон и предпочита да изпее много високи тонове като ми бемол на трета в „Травиата“. Когато има такъв страх, а и когато се случи диригент да я даде в бавно – „бавнисимо“ темпо, може да ти излезе душата. Но щом те увлече сценич­ното действие, нещата някак от само себе си тръгват. В началото винаги има известна тръпка, притеснение и затова трябва повече внимание. Всъщност винаги трябва внимание. Имах един случай – пея със Софийската фил­хармония и Константин Илиев драматична симфония „Ромео и Жулиета“ от Берлиоз и по­неже първият концерт мина прекрасно – имаше и повторение. Излизам на сцената вече само­уверен и започвам да разглеждам залата – кой е в ложата на композиторите, дошъл ли е Вла­дигеров, ами в другата – Петко Стайнов и пр. И си зяпам, докато изведнъж се стреснах – не знам къде са стигнали и за миг ми се стори, че трябва да запея, отворих уста и Константин с един замах на ръката си почти я затвори. А само как ме изгледа… убийствено!

Сега можеш ли да си признаеш своите страхове?

Първото притеснение, което имах, беше, когато в Глайндборн пеех Томски от „Дама Пика“. Режи­сьорът Михаил Хаджимишев организира про­слушване тук, англичаните дойдоха, изпях им втората песен на Томски „Если бы милые деви­ци…“, която е съвсем в диапазона ми, чувствах се като маслина в зехтин. Докато за „сол“-ове­те в баладата винаги имах „едно на ум“, макар да ми излизаха. Но това е особена партия – за баритон ниска, а за бас-баритон е висока. Из­пяхме, мисля, 17 спектакъла с Лондонската филхармония и диригент сър Джон Причард. Обаче в единия, на френския тенор Морис Маев­ски-Герман, в арията: „Я имени её не знаю…“ му излезе малко хрипче, въпреки това той си я изпя блестящо. Да, но докато го аплодираха, той ми каза „Не мога повече. Отивам си!“ Това е, всички певци си имаме бръмбари в главата! Аз отидох към кулисите и казах: „Търсете doppio“, защото във всеки голям театър има дежурен втори из­пълнител. Те го търсят и гримират, но музи­ката си върви, действието тече и дойде ред на един диалог на Томски, (аз) с Герман. Запявам фраза запитване, обръщам се – няма Герман, и веднага реагирах – просто започнах да пея не­говите реплики. Изпях всичко – и неговите, и моите. Да, ама в неговите фрази имало тона „сол“, за който не подозирах, и после, като раз­брах какво съм изпял, без да съм подготвен, вече нямах никакъв страх от „сол“-овете. И когато по-късно пях Фалстаф, нямах проблем, зна­ех как да го изпея. Имам и друг случай, с барон Окс от „Кавалерът на розата“, партия която абсолютно не е за моя глас, но бях разпределен за нея и приех предизвикателството. Тук има един много нисък тон, едно „ми“, както казва­ме долу,