Явлението Павел Герджиков

Проф. Боянка Арнаудова е музиколог, музикален критик и педагог. Завършила е Българската държавна консерватория. Специализирала е в Париж, Болшой театър – Москва и Пражката национална опера. Повече от две десетилетия е главен драматург на Националната опера – София.  След което е преподавателка в Националното музикално училище „Л. Пипков“, после – професор по оперна драматургия и история на музиката в НМА „П. Владигеров“ и от 2005 и досега води специалността „Драматургия за музикален театър“ в НАТФИЗ.  Проф. Арнаудова е утвърден водещ музикален критик и изследовател на българското музикално творчество и изпълнителско изкуство. Удостоявана със звания и – многократно, с държавни награди и отличия.

Павел Герджиков е особено явление – за мен това е точната дума!, в националния музикален свят през последния половин век. Певец и режисьор, педагог и Ментор-Маестро на десетки и де­сетки свои възпитаници (певци, режисьори, педагози, импресарии, директори на оперни театри), ерудит и гражданин с позиция, неос­таряващ бохем и великолепен съпруг и баща, оптимист, който посреща болката и ударите с ирония и убеждението, че и това ще мине, ще се надмогне. Познавам го от десетилетия и за­това си позволявам да защриховам, без да имам окото и ръката на Бешков или Божинов, мини портрет на Павел Герджиков. Забележителен музикант, модел (от преди 40 години, но акту­ален и днес!) за истински съвременен оперен певец артист, харизматичен, интелигентен, постоянно буден и в готовност да заплува към нови простори, приятел, ама истински прия­тел, колега – лоялен, добронамерен и отзивчив, готов да помогне, да подкрепи слабия, неувере­ния. В работата си създава особена атмосфе­ра: ако е в Операта – всички някак се отпускат от притесненията си, оставят се на негово­то неизменно приветливо, ведро настроение, често изпъстрено със сентенции, вицове, притчи и закачлив хумор, дори и в тъмни и по оперному трагични ситуации; ако е сред сту­дентите си – покорява ги и със знание, и с ле­котата и естествеността, с които общува с тях. Те, естествено, не само попиват това, на което ги учи, но и го обгръщат с обичта и въз­хитата си, които се пренасят от поколение на поколение, пренасят се знания и послания на професор Герджиков. Веднъж, по време на мои лекции се появи Маестрото, току-що бях им разказала за незабравимите негови Дон Жуан и Фигаро, спонтанно, един студент скочи и се провикна екзалтирано: „Станете прави, ко­леги, пред нас е живата история на операта! Какво щастие имаме да сме до него.“