Партийна чи(е)стота

Пример за това как е изглеждала цензурата в киното преди Втората световна война дава един епизод от филма на Джузепе Торнаторе „Ново кино „Парадизо“ (1988). Няколко дни преди прожекцията на нов филм в малък италиански град местният свещеник го гледа и с помощта на звънче известява прожекциониста коя сце­на да изреже преди да стигне до зрителите. В края на филма главният герой гледа всички цензурирани кадри, монтирани в кратък колаж. На големия екран се редуват двойки, които се целуват и прегръщат страстно или изразя­ват друга споделена интимност. Под прице­ла на свещеника попадат женската голота, разсъбличащи се девойки, намеците за секс…

“Ново кино Парадизо“

Накратко – всичко онова, което католическата църква е обявила като непристойно, вулгарно, не­морално и извън християнските добродетели.

В историята на киното цензурирането на филмите и техните автори се осъществява през призмата на два императива – обществения (мо­рален) и политическия (идеологически). Първият има благородната цел да запази общоприетите добри нрави в об­ществото, както и да съхрани пси­хичното здраве на подрастващите зрители. Втори­ят императив е свързан предимно с начина на упражня­ване на власт, в за­висимост от фор­мата на държавно управление. Целта е да се утвърди или съхрани власт­та, като контро­лът над киното, другите изкуства и средствата за масова комуникация се използва за идеологическа пропаганда, разправа с опозицията и манипулира­не на общественото мнение.

През годините блюстителите за морална чистота в киното не спират да следят съдържа­нието на филмите. Морализмът има своите край­ни проявления. В книгата „125 Forbidden Films“/2/ подробно са описани различните проявления на цензурата в кино. От дистанция на времето мно­го от тях изглеждат нелепи, забавни и дори аб­сурдни, но те имат своята логика в контекста на съответния исторически период. Например „Синият ангел“ (1930) на Джоузеф фон Щернберг предизвиква скандал при появата си на екран в Ка­лифорния. Градските власти в Пасадена намират за твърде еротични чорапите върху краката на Марлене Дитрих и настояват да се отрежат сце­ните с тях. По-късно „Спартак“ (1960) на Стенли Кубрик „губи“ близо 30 минути от времетраенето си заради намек за хомосексуализъм. В САЩ „По­следно танго в Париж“ (1972) на Бернардо Бертолу­чи е забранен за лица под 18 г., което не е попречило на религиозното движение „Исусово братство“ в щата Флорида да тръгне на протест срещу фил­ма и да бъде арес­туван собственик на местен кино­салон в Луизиана. Европа също не е благосклонна към творбата на Бер­толучи – в Пор­тугалия филмът е забранен до 1974, а в родната на режи­сьора Италия – до 1987.

“Z“

Пример за т. нар. политическа цензура, наложена в период на поли­тическа нестабил­ност в една иначе установена като демократична страна, е фил­мът „ZΖ“/3/ на Коста Гаврас (1969). Въпреки че печели две награди „Оскар“ (за най-добър неанглоезичен филм и за монтаж)/4/, той е забранен за разпрос­транение в Гърция от правителството на полк. Георгиос Пападопулос до краха на военната хунта през 1974. Заснет по документалния роман на Ва­силий Василикос, филмът е политически трилър, в който се разследва убийството на левия депу­тат от гръцкия парламент Григорий Ламбракис от привърженици, а както представя събитията Гаврас – от ръководството на Хунтата.

В Съветския съюз основна грижа за филтри­ране на филмите има идеологическият отдел към