Автор: Деян Статулов
Едва издържахме и едва на края на филма се посъвзехме. Той беше в Италия. Как го заразиха там, че да направи такъв филм!
Тодор Живков1
Пример за това как е изглеждала цензурата в киното преди Втората световна война дава един епизод от филма на Джузепе Торнаторе „Ново кино „Парадизо“ (1988). Няколко дни преди прожекцията на нов филм в малък италиански град местният свещеник го гледа и с помощта на звънче известява прожекциониста коя сцена да изреже преди да стигне до зрителите. В края на филма главният герой гледа всички цензурирани кадри, монтирани в кратък колаж. На големия екран се редуват двойки, които се целуват и прегръщат страстно или изразяват друга споделена интимност. Под прицела на свещеника попадат женската голота, разсъбличащи се девойки, намеците за секс…

“Ново кино Парадизо“
Накратко – всичко онова, което католическата църква е обявила като непристойно, вулгарно, неморално и извън християнските добродетели.
В историята на киното цензурирането на филмите и техните автори се осъществява през призмата на два императива – обществения (морален) и политическия (идеологически). Първият има благородната цел да запази общоприетите добри нрави в обществото, както и да съхрани психичното здраве на подрастващите зрители. Вторият императив е свързан предимно с начина на упражняване на власт, в зависимост от формата на държавно управление. Целта е да се утвърди или съхрани властта, като контролът над киното, другите изкуства и средствата за масова комуникация се използва за идеологическа пропаганда, разправа с опозицията и манипулиране на общественото мнение.
През годините блюстителите за морална чистота в киното не спират да следят съдържанието на филмите. Морализмът има своите крайни проявления. В книгата „125 Forbidden Films“/2/ подробно са описани различните проявления на цензурата в кино. От дистанция на времето много от тях изглеждат нелепи, забавни и дори абсурдни, но те имат своята логика в контекста на съответния исторически период. Например „Синият ангел“ (1930) на Джоузеф фон Щернберг предизвиква скандал при появата си на екран в Калифорния. Градските власти в Пасадена намират за твърде еротични чорапите върху краката на Марлене Дитрих и настояват да се отрежат сцените с тях. По-късно „Спартак“ (1960) на Стенли Кубрик „губи“ близо 30 минути от времетраенето си заради намек за хомосексуализъм. В САЩ „Последно танго в Париж“ (1972) на Бернардо Бертолучи е забранен за лица под 18 г., което не е попречило на религиозното движение „Исусово братство“ в щата Флорида да тръгне на протест срещу филма и да бъде арестуван собственик на местен киносалон в Луизиана. Европа също не е благосклонна към творбата на Бертолучи – в Португалия филмът е забранен до 1974, а в родната на режисьора Италия – до 1987.

“Z“
Пример за т. нар. политическа цензура, наложена в период на политическа нестабилност в една иначе установена като демократична страна, е филмът „ZΖ“/3/ на Коста Гаврас (1969). Въпреки че печели две награди „Оскар“ (за най-добър неанглоезичен филм и за монтаж)/4/, той е забранен за разпространение в Гърция от правителството на полк. Георгиос Пападопулос до краха на военната хунта през 1974. Заснет по документалния роман на Василий Василикос, филмът е политически трилър, в който се разследва убийството на левия депутат от гръцкия парламент Григорий Ламбракис от привърженици, а както представя събитията Гаврас – от ръководството на Хунтата.
В Съветския съюз основна грижа за филтриране на филмите има идеологическият отдел към
1 ЦДА, ф. 1, оп. 5, а. е. 325.
2 Sova Dawn B., Forbidden Films: Censorship Histories of 125 Motion Pictures, Facts on File, 2001.
3 http://www.en-gr.com/index.php/el/politismos/istoria/378-greek-junta3 [прегледано на 14.04.2018]
4 http://awardsdatabase.oscars.org/ampas_awards/DisplayMain.jsp?curTime=1420956012809 [прегледано на 14.04.2019].