Книжни самолети

Самолет, премазан от автомобилни гуми. Разгънах го. Беше направен от некролог. Портрет на дядо с мустак. Три имена. Дата раждане. Дата смърт. Три месе­ца по-късно някой внимателно е взел този лист хартия – дупките от габърчета личаха ясно – и е направил самолетче…

В училище направихме купища самолети от различна хартия – имаше гланцова, вестникарска, лист от атлас с океани, от кройка на „burda“

(ако помните това списание), от списание „Паралели“, но в тази колекция имаше само един от некролог. Онзи – премазания…

* * *

Некролози. Уличните. Кога ли ще се превърнат в самолети?

* * *

Obit Magazine* – има едно такова списание. То е само за некролози. Има твърде весели, но има и твърде красиви. Изкуство си е писането на не­кролози. Казват, че Хемингуей дори си е изкарвал прехраната с това. И не само той.

* * *

Чели ли сте книгата „Некролозите“ от Улиям Сароян?

* * *

Ако не знаете – траките били доволни, че умират, следвало безграничното щастие. Те вярвали в това.

* * *

Преди години се запознах случайно с Тимен Тимев (сега е лесно да проверите в Гугъл кой е той) – тогава направихме един разговор в ефи­ра на телевизията и в рамките на 60 минути едвам успях да му задам три въпроса. Тимен просто потъна в своето време, в своята фи­лософия, мина отвъдното, премина през кван­товото време и се завърна в студиото – сам си задаваше въпроси и сам си отговаряше. За него същестуваше и продължава да съществу­ва другото време, онова – перпендикулярно на нашето. Тимен разказваше как е „проникнал“ в Моцарт и според него Моцарт в един миг – по вертикала – чува цялата своя симфония, която иначе е 25 минути**. По вертикала… Времето за него беше имагинерно понятие. В крайна смет­ка всичко опира до философия. Тимен е известен по света и като Материус Розенкройцер, а също така и като Йохан Гемол, под тези псевдоними написва и издава книгите „Бунтът на бездарни­ците“, „Антифауст“, „История на лингвистич­ното лицемерие“, „Матрицата на времето“ и др.

Смъртта е за нас – хората – за душите ни обаче няма смърт. Така каза Тимен…

* * *

Густав Льо Бон (изписван също и като Льобон, Ле Бон) е автор на „Психология на тъл­пите“***. Книгата излиза през далечната 1895. Изучава се и до днес. Включително във факул­тета по журналистика. Ще ви отнеме не повече от 45 минути, за да я прочетете. Напоследък е модерно да се изписва преди дадена статия кол­ко минути ще ви струва прочитането ù. За ос­мислянето не се дават никакви предположения.

Та в тази книга ще откриете отговори на всички днешни щекотливи въпроси, които драз­нят въображението ви.

Книгата завършва така:

“Преход от варварството към цивилизация­та по следите на някоя мечта, последван от упадък и смърт, щом тази мечта загуби силатаси – така протича жизненият кръ­говрат на един народ.“ (превод от френски на Христо Гутев)

През 1895, когато излиза „Психо­логия на тълпите“, са родени Едгар Хувър (ФБР) и Гео Милев. И двамата са имали влияние върху тълпите. Но за водачите ще разкажа някой друг път. Особено за липсата на такива…

* * *

Цензурата!

Жозеф Фуше, херцог Отрант­ски (на френски Joseph Fouché, duc d’Otrante) е най–довереният човек на Наполеон. Началник на тайната по­лиция. Той е въвел досиетата. Инте­ресното е, че забранява погребения­та – по–точно ги ограничава и кара те да бъдат с граждански характер. Вместо надгробни кръстове нареж­да да има статуи с един надпис – „Смъртта е един вечен сън“.

Всяка власт си има своя Фуше. Нашата – повече от един!

Но нашата власт отдавна спи вечен сън…

* * *

Пиер Верньо казва: „Революци­ята изяжда децата си.“ Вероятно е така, но децата ни отдавна не за­кусват с революция…