Бях 16 годишна, когато гледах филма на Тери Гилиъм „Брази­лия“. Завладя ме до безмълвие. После често ме приютяваше ехото му, когато си го припомнях или го обсъждах с приятели… Питах се: защо пък се казва Бразилия тази сатирична антиутопия, ви­зираща бъдеще на нечовешка бюрокрация, воайорство, морален мързел и консуматорска страст. Филмът е вдъхновен от рома­на на Оруел „1984“ и в някои отношения, уви, ми изглеждаше като déjà vu. Той разказва и една об­речена, странна, фантазмена любовна история насред абсурд, сивота и фалш…

Години по-късно осъзнах, че името му е взе­то от една емблематична бразилска музикална пиеса,“Aquarela do Brasil” или просто “Brazil”, на­писана от Ари Барозо през 1938 година. Песента се превръща в нещо като химн на Бразилия и е интерпретирана от кого ли не, включително и от Нат Кинг Коул. Изпях я в една моя концертна про­грама, свързана с филмова музика. Тогава, случайно или не, прочетох в интервю с Тери Гилиъм защо е дал на филма си името на песен, която сякаш няма нищо общо с историята на романтичния чиновник и неговия съноподобен копнеж по невъзможната любов – „Веднъж в Порт Талбот, сив и студен град, на също толкова сив плаж видях момче, което си пускаше от портативно радио жива латино му­зика. Тя му помагаше да се пренесе някъде далеч и правеше света му по-малко сив“. Осъзнах, че и за мен Бразилия отдавна се е превърнала в метафо­ра на спасението чрез музика, а и на любовта ми към живота, какъвто е – горчи­во-сладък като боса нова… И вече 16 години разказвам историите на тази музика.

Опитвам се да подредя най-значимите измежду тях, но разбирам, че всички са ми еднак­во важни и както казва любимата ми бразилска писателка Кларис Лиспектор: „Объркването ми иде оттам, че чергата е изтъкана от много нишки, а аз не мога да се примиря да следвам само една; смущението ми иде оттам, че разказът е изтъкан от много разкази, а не мога да разкажа всички“. Затова ще се опитам да кажа по нещо за хората, замесени в тях. Това са онези вълнуващи артисти – по правило бонвивани – които през 50-те и в началото на 60-те на миналия век са се събирали в апартаменти и барове по плажната ивица на Копакабана в Рио, за да пишат музика и поезия заедно. Най-ярките, оставили неизличима следа в съвременната музика, са Антониу Карлус Жубим, Винисиус де Мораис, Жуау Жилберту, Луис Бонфа. Музиката и песните им са вдъхновени от ритмите и инто­нациите на традиционните му­зикални форми на Бразилия – сам­ба, шоро, шориньо, батукада, но и от американския джаз. Така се заражда новото музикално явле­ние боса нова, което вече шест десетилетия влияе на естетиката и на музикал­ната визия на артисти от цял свят. В центъра на песните са мелодията, ритъмът и текстът на португалски език, чиято характерна фонети­ка пробужда вродения ни копнеж по Юга, по въоб­ражаемата му лекота и безметежност.

Антониу Карлус Жубим е считан за идео­лога на боса нова. Роден е в добре поставено в обществото бразилско семейство с порту­галски корен. Родителите му се разделят, но още от малък той проявява своя музикален талант. Вторият му баща го насърчава да се занимава с музика и младият Жубим започва да учи пиано при прочутия инакомислещ компо­зитор Ханс-Йоахим Кьолройтер, вече пренесъл се в Бразилия. Той разкрива нови музикални свето­ве пред малкия Антонио, като го запознава с творчеството на Стравински, Рахманинов, Дебюси, Равел и Вила-Лобос, негов приятел. Ето защо се счита, че тези композито­