В България Никола Райнов е първият писа­тел, който сам илюстрира творбите си. Често сам подготвя изцяло книгите си – от писмения текст до илюстрациите и художествената ви­зия. Става известен като илюстратор с „Бого­милски легенди“ (1912). Оформлението на чужди и негови книги, илюстрации, винетки, заглавки и концовки, украсата на списания, вестници и картички показват стила, вкуса и въображе­нието на автора. В изложбата са показани ори­гиналните проекти за корици на „Теософия“, „Слънчеви приказки“ (1918), „Славеят“ (1915) от Андерсен, „Градът“ и др. С особен приносен ха­рактер е тази за романа „Градът“, издаден през 1918. Авторството на текста и винетките към отделните глави на книгата са изпълнени от Николай Райнов. Но романът излиза с чужда корица, въпреки че в него изрично е упоменато „корицата и илюстрациите са дело на самия ав­тор“. По-късно Райнов разказва, че корицата из­бира издателят – Стоян Атанасов, пренебрег­вайки авторовия вариант. До момента нямаше яснота за оригиналната ù визия.

По време на Първата световна война Ни­колай Райнов е мобилизиран на фронта. Там, на бойното поле, между сраженията, написва кни­гите, издадени през 1918–1919. По време на вой­ната той е военен кореспондент към 9-а Пле­венска дивизия в Дойранско. През 1917 участва в организирането на изложба от произведения на изкуството и декоративни предмети, съз­дадени от военни „артефакти“ (гилзи, шрапне­ли, снаряди и др.). Изложбата е уредена още по време на войната във Военния клуб в София. Ар­хивът на художника е съхранил поканата за съ­битието, украсена с негова илюстрация. През този период (1916–1918) създава и поредица от военни картички, които са сред най-оригинал­ните и ценни образци от този вид. Те са при­мер за модерните сецесионни влияния, намерили поддръжник в негово лице.

Сред приказното наследство, завещано от Николай Райнов, е и авторската му приказка „Княз и чума“, излязла за първи път през 1931 в две части. Тя поразява с философското осмис­ляне на основния проблем, вълнуващ години на­ред писателя – за доброто и злото, синтезиран сега в темата за властта и пораженията ù вър­ху човешката душевност. Освен със съдържа­нието си приказката впечатлява и с илюстра­циите към нея. Те се съгласуват с разбирането на текста, не като тълкуване със средствата на изобразителното изкуство образи, а като „втори текст“. Да се открият, съберат и пока­жат на широката публика бе една от важните задачи на проекта. В изложбата са включени 11 оригинални илюстрации, в които се усеща вли­янието на сецесиона и английския илюстратор Обри Бърдсли.

Важно място в приказно-поетичния свят на художника декоратор заемат рисунките. Те показват различна и неизследвана страна от художественото наследство. По своята ди­намика и естественост носят характера на пътни скици, а живата и експресивна линия го представя като добър рисувач, умеещ да улови природните състояния и забележителности. Многобройните скици на растителни и терен­ни мотиви, скали, езера, руини, къщи, планини и т.н. са изучени подробно, изписани калиграфски и прецизно. Към някои от тях грижливо са воде­ни и бележки. После са преработвани и стилизи­рани в ателието, превръщайки се в нова „худо­жествена реалност“. По време на разходките си сред природата Николай Райнов старателно я изучава, за да изведе от нея най-същественото. Както в живописта, така и в графиката рисун­ката и скицата от натура са съществен етап, през който преминава при създаването на деко­ративните композиции. Доказват го и показа­ните рисунки с туш, темпера, цветни моливи. Стилизираните природни пейзажи не са създа­дени случайно и отведнъж. Те са част от дълъг художествен процес, предварително обмислен до най-малкия детайл.

Николай Райнов остава преди всичко деко­ратор както в литературата, така и в живопи­ста. За него „онова, което е за словесната кул­тура езика, това е в изкуството орнаментът“. Предпочитан жанр за художника е природният пейзаж. Доказват го многобройните картини, представящи красотата на природата, цветя­та, пеперудите и птиците. Що се отнася до архитектурния пейзаж той е свързан най-вече с очарованието на българското село, с къщи от различни места в Родопите, и любимото му село Дьовлен (сега град Де­вин). Градските пейзажи са рядкост. Изклю­чение са няколко работи, направени по вре­ме на престоя му в Париж, където прекарва близо две години (1925–1927).

Проект за корица на “Градът”, 1918 туш, перо хартия, 44х27 см. Национален литературен музей

Творчеството на Николай Райнов тряб­ва да се възприема в цялата му пълнота – като мистик, философ, теософ, илюс­тратор, художествен критик, декоратор, майстор на декоративните композиции и илюстрации. Списъкът не е пълен. Дълбоко свързан със символистично-мистичното в контекста на неговата съвременност, днес, 130 години след рождението му, все още преосмисляме знаковата му роля в бъл­гарското изкуство. Но за да вникнем в кар­тините на твореца, трябва да последваме съвета „Само с обновен дух може да се види нещо повече от това, което е привикнало да вижда окото“/8/.

1 Райнов, Н. Две думи за себе си. – В: Алманах, Жътва, 1919, с. 91.
2 Райнов, Н. Симбол и стил. – Везни, 1, 1920, с. 15.
3 Николай Райнов постъпва в Държавното художествено индустриално училище в София през 1910 като студент по декоративни
изкуства. Негови учители са Харалампи Тачев и Стефан Баджов – едни от първите художници декоратори в България. Навлезли
в художествения живот още в началото на ХХ в., те разпространяват декоративния модел на работа в духа на сецесионната
стилистика. През този период за първи път в общия курс на Художествената академия се въвежда стилознанието, целящо
да запознае студентите с проблема на орнамента, стилизацията и теорията на приложните изкуства, за което допринася
преподавателската дейност на двамата изтъкнатите художници декоратори.
4 То бе обект на дисертационен труд на тема „Сецесионът в творчеството на Николай Райнов“, защитен в Националната
художествена кадемия през 2016.
5 Райнов, Н. Каталог 1922, с. 8.
6 В следвоенния период християнски сюжети като „Разпятие“, „Благовещение“ и др. се срещат често в творчеството на
Иван Пенков, Иван Милев, Сирак Скитник и др. Темата е предпочитана за младите художници, в чието съзнание все още е
останал болезненият спомен от войната. От друга страна, християнството се свързва и с „родното“, с иконата, с вярата и
традицията, в чиито устои и духовност умишлено се търси упование. В този смисъл „Апокрифно разпятие“ на Николай Райнов
не представлява изключение от общата тематика. За разлика от много други творби, създадени през периода, неговото
разпятие е свързано с апокрифната литература и най-силно се доближава до изразните средства, използвани в сецесиона.
7 Райнов, Н. Каталог 1922, с. 7.
8 Райнов, Н. Окото на художника. – Литературни новини, 39–40, 23, VI, 1929, 1.