Автор: Станислава Николова

Вампирова булка, триптих, 1922
Акварел, темпера, бронз, туш, хартия,41,5х28;41,5х30,5;41,5х28,5 см
Градска художествена галерия – Пловдив
НИКОЛАЙ РАЙНОВ
И ИЗЛОЖБАТА
„ОМАГЬОСАНО ЦАРСТВО“.
РАЗКАЗ ОТ ПЪРВО ЛИЦЕ
С мащабната литературна дейност от края на Първата световна война, със сътрудничеството в периодичния печат, с множеството илюстрации към собствени произведения и многобройните преводи, с декоративните картини и преподавателска дейност Николай Райнов остава сред най-значимите фигури в българския културен и духовен живот от първата половина на ХХ в. През последните години бе направено много за събирането, обнародването и изучаването на многостранното му творчество. Парадоксът обаче се състои в това, че колкото повече научаваме за него, толкова повече се засилва усещането за недостижимост на онези духовни дълбини, които се крият във всичко, което е правил. И въпреки това, а може би именно заради това усещане, с годините интересът на поколенията към личността и делото му не секват. Доказва го и настоящата изложба „Омагьосано царство“ в Софийската градска художествена галерия (28 февруари – 7 април т.г.), организирана по повод 130 години от рождението на художника.
За него битуват редица догми, някои от които без никакви доказателствени основания. Може би най-точно отговаря именно на тях, разказвайки за себе си: „Родих се в Кесарево, а в документите ми пише София; учих философия, а свърших декоративно и графично изкуство; решил бях да стана монах, а се ожених; обичах хората, а те ме намразиха; мои врагове са ония, на които съм правил само добро; Тридесетгодишен съм, а изглеждам старец; смятах, че мое призвание е четенето, а се принудих да пиша. Най-голяма благодарност дължа на семинарията, дето ме научи да мълча, да съзерцавам и да търся нещо по-горно от човека. (…) Търсих следи на загубени духовни движения, срещнах скъпи хора, за които не смея да говоря, видях неща, за които нямам перо. (…) Живял съм всякак. Много езици учих. Много науки ми трябваха. Износваха ли се впечатленията, давах ги на другите – тъй се явиха една по една книгите ми. В много от тях има изповед: който знае да чете, ще ме види какъв съм и какъв съм бил. (…) Не съм нито писател, нито художник, за да говоря под чие влияние съм се развил. Ако се науча след време, както е редно да пиша и рисувам – ще трябва да благодаря на изтока и на древността“/1/.
Интересът към приказното и мистичното, към художествените търсения и духовни прозрения са сред най-важните аспекти от творчеството на този истински енциклопедист. Той е първият ни писател, въвел орнаменталната проза в българската литература, а теоретичните му статии върху стила разискват естетическите принципи на декоративност и синтетичност като важна част за развитието на модернизма в България. Заедно със Сирак Скитник, Чавдар Мутафов и Гео Милев той е сред първите художествени критици у нас, поставили модернизирането на българското изкуство в непосредствена връзка с образите, символизиращи националната идентичност. В творчеството му се чувства влиянието на Изтока – Япония, Китай, на Египет, на Климт, Билибин, на художниците от „Жар-птица“ и Николай Рьорих.