С мащабната литературна дейност от края на Първата световна война, със сътрудничеството в периодичния пе­чат, с множеството илюстрации към собствени произведения и многобройни­те преводи, с декоративните картини и преподавателска дейност Николай Рай­нов остава сред най-значимите фигури в българския културен и духовен живот от първата половина на ХХ в. През по­следните години бе направено много за събирането, обнародването и изучава­нето на многостранното му творчество. Парадоксът обаче се състои в това, че колкото повече научаваме за него, толкова повече се засилва усещането за недо­стижимост на онези духовни дълбини, които се крият във всичко, което е правил. И въпреки това, а може би именно заради това усещане, с годините интересът на поколенията към личността и делото му не секват. До­казва го и настоящата изложба „Омагьосано царство“ в Софийската градска художествена галерия (28 февруа­ри – 7 април т.г.), организирана по повод 130 години от рождението на художника.

За него битуват редица догми, някои от които без никакви доказателствени основания. Може би най-точ­но отговаря именно на тях, разказвайки за себе си: „Ро­дих се в Кесарево, а в документите ми пише София; учих философия, а свърших декоративно и графично изку­ство; решил бях да стана монах, а се ожених; обичах хо­рата, а те ме намразиха; мои врагове са ония, на които съм правил само добро; Тридесетгодишен съм, а изглеж­дам старец; смятах, че мое призвание е четенето, а се принудих да пиша. Най-голяма благодарност дължа на семинарията, дето ме научи да мълча, да съзерцавам и да търся нещо по-горно от човека. (…) Търсих следи на загубени духовни движения, срещнах скъпи хора, за кои­то не смея да говоря, видях неща, за които нямам перо. (…) Живял съм всякак. Много езици учих. Много науки ми трябваха. Износваха ли се впечатленията, давах ги на другите – тъй се явиха една по една книгите ми. В много от тях има изповед: който знае да чете, ще ме види ка­къв съм и какъв съм бил. (…) Не съм нито писател, нито художник, за да говоря под чие влияние съм се развил. Ако се науча след време, както е редно да пиша и рисувам – ще трябва да благодаря на изтока и на древността“/1/.

Интересът към приказното и мистичното, към ху­дожествените търсения и духовни прозрения са сред най-важните аспекти от творчеството на този ис­тински енциклопедист. Той е първият ни писател, въ­вел орнаменталната проза в българската литература, а теоретичните му статии върху стила разискват естетическите принципи на декоративност и синте­тичност като важна част за развитието на модернизма в България. Заедно със Сирак Скитник, Чавдар Му­тафов и Гео Милев той е сред първите художествени критици у нас, поставили модернизирането на българ­ското изкуство в непосредствена връзка с образите, символизиращи националната идентичност. В твор­чеството му се чувства влиянието на Изтока – Япония, Китай, на Египет, на Климт, Билибин, на художниците от „Жар-птица“ и Николай Рьорих.