– Форко, колко даваш?
Той беззлобно ни се усмихва – висок, хубав, с къдрава черна коса, гъста, леко прошарена вече брада – левент! Нищо не казва, а продължава нагоре по стълбите. Спира отново пред друг продавач, пред още един. И отново крачи нагоре. На най-високата площадка го виждаме да се задържа по-дълго и да се пазари.
И в този момент всички продавачи, край които бе минал, награбиха своите черджета и запъплиха към него по стълбите, викайки един през друг:
– Форко, колько даш? Форко, колько даш?
Ние се слисахме, а той не загуби присъствие. Напротив, прие ги всичките, те разположиха стоката си около него, той се извиси и внимателно разгледа всяко килимче. Никого не подмина. И накрая купи нещо. Продавачите си тръгнаха умиротворени.
След малко вътре в храма Форко ме доближи и ми показа:
– Виж какво се оказа, че съм купил, без да гледам!
Беше фигурка на Свети Христофор!
Попитах го:
– Ама не го ли избра ти?
– Не! – рече Форко. – Той ме избра!
Форко беше посветен на киното. Малко е да се каже „посветен”. Беше встрастен към работата си край камерата. У нас.
След промените замина за Канада. Там откри друго свое призвание. Кучетата.
Намерихме се по телефона в началото на този век. Той разпалено ми разказваше за новата си страст. Форко гледаше кучета, дресираше ги, нека го кажа по-точно – възпитаваше ги, общуваше си с тях. Името му се разнесе в Канада. Уважаха го, канеха го да говори по медиите.
След дълго-дълго отсъствие през 2015 година се прибра в България. И като се видяхме, пак ми разправяше за кучетата. С любов и разбиране. Искаше да помага безвъзмездно. Свърза се с хора от „Четири лапи”, говори на семинар при тях. Имаше мерак да предаде опита си. Но съдбата реши друго…

Екипът. От ляво надясно – асистентът на оператора Георги Чолаков, звукотехникът Крум Крумов, операторът Радослав Спасов; с гръб към нас е асистентът на оператора Владко Станков; крайният вдясно съм аз; между мен и Славчо е Христофор Калоянов- Форко.

Музиката във втория филм

„Величка – цигулка; Бианка – тромпет; Диляна – кастанети; Лили – оркестрово парче: пиано с нисък щрайх”.

Такава бележчица има в режисьорската книга на втория документален филм.

В него апетитът ни с Божидар нарасна. Водехме вече не репортажен разказ, а проследявахме съзиданието при всяко от момичетата. Ама те бяха различни. И решихме, че всяка една от тях ще бъде със свой музикален инструмент, който да я характеризира.

На чупливата Величка, която не устоя на напрежението и напусна отбора, Божидар посвети крехка цигулкова тема.

Бианка, която за пръв път се възкачи на почетната стълбичка, бе свързана с предизвикателен тромпет.

Диляна, която стискаше зад зъби страстта си в личния живот, получи кастанетите като стаено очакване.

А на Лили бе отредено пиано с нисък щрайх. Най-сложно оркестрираната тема съответстваше на ранимата й душевност.

Да не останете с впечатление, че Лили е била някаква страдалница. Момичето имаше чувство за хумор, иронията й бе хаплива. На една снимка ни бяха хванали нас с Нешка как си говорим увлечено, взрени един в друг. Лили нарисува върху фотографията балончета, излизащи от устите ни. В Нешкиното балонче пишеше – „Най-добрия режисьор!”, а в моето: „Най-добрата треньорка!” Аз добавих третия надпис: „… говорят за най-добрата състезателка”.

Закачката на Лили.

Към внуците:

Питаха ме приятели след премиерата:

– Кажи, всъщност ти си искал да направиш филм срещу диктатурата, нали?

Визираха стила на поведение, приказките на Нешка. По време на снимки тя дори бе изтърсила една фраза: „Аз съм за диктатурата!” Понеже не можехме да се лишим от нея, добавихме на нахсинхрон „…но в залата”.

Да, всеки творец – било то треньор или режисьор – е диктатор в работата си. Мен ме наричаха „кадифеният диктатор”. Без да наложиш единовластие на терена е невъзможно да ръководиш колектив – независимо какъв е той.

Това е част от разказа, но не най-съществената.

Аз имах зад гърба си вече шест филма. В повечето от тях разсъждавах върху конфликта между личността и системата, като определено търсех негативите в системата.

Ние съзряхме в образа на Нешка възможност да кажем, че независимо от всичко може да се гради. Това са филми за пътя.

Първият е за пътя към победата. А вторият – за пътя към съзиданието.

Откъс „Финал”. В откъса: Бианка Панова, Диляна Георгиева, Лили Игнатова