Люлките
Турнирът в Корбе Есон приключи с тройна победа на новите момичета, които Нешка налагаше: Бианка, Величка, Цветомира. Раздадоха се медалите, събрахме и ние такъмите си, но оставаше една свободна привечер.
– Нешке! – примолих се аз на строгата „майка–треньорка”. – Пусни с нас момичетата. Ще ги разходим из града, ще им покажем някои забележителности.
– Да не ги тъпчете с пасти?
Клетвено обещах да не нарушавам хранителния им режим.
Трите грации се появиха пред нашата група от шестима млади мъже.
– Къде искате да ви водим? На разходка? На танци? На забавления?
– На люлките! – казаха те хорово.
Почудихме се за какви люлки говорят? Някакъв атракцион ли бяха съзрели, който ни бе убягнал?! Посочиха детските люлки в близката градинка.
И ето ни – шестима кинаджии: режисьор, директор, оператор и неговите двама асистенти, звукорежисьор се редуваме да люшкаме три седалки на синджирени въжета, върху които, примижали от удоволствие, седят шампионките. Полюляха се и се прибраха.
Танцът на ансамбъла
Във Валядолид, Испания през 1985-та се проведе световното по художествена гимнастика. На него българките триумфираха страховито! Диляна – първа, Лили – втора, Бианка – трета в многобоя. На уредите златото и среброто – при българските гимнастички. Ансамбълът – злато.
Ако при въжето на Бианка Нешка направи компромис, то със ансамбъла, напротив – тя рискува. Толкова бе необичайна нейната композиция, че дори някои деятелки в България бяха стъписани. Не бе изключено да се стреснат и съдийките във Валядолид.
Нешка казва във филма:
– Съдиите непрекъснато спорят, че не бива да има танц. А пък аз смятам, че всичко в художествената гимнастика е танц.
Когато работиш с актьори, с изпълнители независимо къде – било в киното, било на сцената, било на спортния подиум – за режисьора/треньора/хореографа е задължително да ги накара да му вярват. Особено ако се рискува, както бе в този танц на ансамбъла.
Поли (за мен тя бе водачката в ансамбъла) ни каза:
– Докато преди се играеше един класически стил на художествената гимнастика, сега вече художествената гимнастика се приближава повече към изкуството, към театъра, така да се каже. Ние се стремим да изобразим някакъв образ в съчетанието.
И останалите я подкрепяха. Говореха, че това не е само спорт, а е танц; обясняваха ни драматургията – това са две групи, между които постоянно има борба и те трябва да го изиграят така, че това да проличи.
По време на тренировките Нешка се отпусна и ми разясни замисъла си. Тя бе харесала първия филм, вярваше ми вече, споделяше с мен. Разказа ми за конфликта между двете групи – едната отнема уредите, а другите ги молят да им ги върнат. Цялата задача е, че ще спечели тоя, който пръв завърши. Лаская се, че сме хванали момент на истината – как тя обяснява, накъсвайки фразите, с грейнали очи, с възклицания и жестове. Това, което тя прави е повече сугестия, внушение, отколкото рационално обяснение. Вярвам, че това е реалният творчески акт.
Слава Богу, рискът се оправда. Танцът на ансамбъла бе оценен високо.

Откъс „Танцът на ансамбъла”

Испанската полиция
Нашият триумф започна още на летището при пристигането.
Знаменитият Руси Люцканов бе наел за снимачната група шестдесет местен автобус. Вярно, бяхме седем човека, с две камери и магнетофон, но чак пък толкова!
Обаче! С нашия самолет пристигнаха доста отбори от Изтока, включително и съветският – основните съперници. И докато испанските домакини се суетяха кого как да посрещнат и настанят, Руси Люцканов посочи с широк жест нашия автобус:
– Нешке, заповядайте!
Пред завистливите погледи на всички бъдещи съпернички българките се качиха в свой, собствен рейс и заминаха, без да губят време и нерви. Този автобус си ги возеше през цялото първенство.
Добре, че беше Руси с нас. Ние получихме акредитации като журналисти, но се оказа, че за киноснимки е нужно специално разрешение от испанската полиция. Извадихме. Но още през първия ден ни спряха. Трябвало и друго разрешение – от втори род полиция. Вече не помня диференциацията им. Извадихме. Пак ни спряха. Нужно било и трето разрешение, от трети род полиция. И него извадихме. И почнахме да снимаме. Снимахме два дни. И накрая, точно в кулминационния момент, когато Лили свърши последното си изпълнение и разбра, че няма да е първа, когато се захлупи върху гърдите на Нешка, за да поплаче, се появи представителка на четвърти род полиция и в буквалния смисъл на думата ни дръпна шалтера – изключи осветителните тела от тока! Докато се разберем с нея, докато й покажем всичките си тапии с разрешителни, сълзите на Лили изсъхнаха в тъмното…

Откъс „Диляна печели, Лили губи”.

Ако не ме лъже паметта, всеки род полиция си имаше своя униформа.

В последната вечер в хотелския коридор заварих следната картинка: пред вратите на стаите, в които спяха момичетата, бяха оставени статуетките-награди. Празен, дълъг коридор с подредени в дълга редица златни и сребърни фигурки. А нямахме вече нито сантиметър лента в камерите!

Форко – Христофор Калоянов

Христофор Калоянов бе  един от онези приятели, без които нашите филми биха били невъзможни. Форко беше асистент оператор и втори оператор в 18 филма – започна през 1975 във „Вилна зона” и работи до края на 80-те. Последният филм, който намирам в неговото досие, е моят „АкаТаМуС”.

Форко бе втори оператор на Славчо, когато снимахме филмите за Нешка. Дойде и в Корбе Есон. Великолепният Руси Люцканов стори така, че нашата група от шест човека пристигна по-рано от момичетата. Имахме един ден на разположение да се шляем из Париж.

Форко излизаше за пръв път зад граница. Боже, как се радваше този човек! Така искрено, по детски реагираше на всичко, което виждаше, че и нас заразяваше.

Ние сме в подножието на катедралата „Сакре Кьор”. Май месец, слънчево, меко, топло време. По стълбите към храма са се разположили със своите черджета цветнокожи продавачи. Стоката им – Айфелови кулички от различен калибър, всевъзможни изображения на катедралата, статуйки на светци, иконки, играчки, залъгалки. Форко крачи по стълбите и се спира едва ли не пред всяка постелка със стока. Гледа, пипа, чуди се, радва се. Ние, петимата негови другари, го занасяме, подвикваме на български: