Тя мрънкаше, че не можело да се изпълнят едно след друго три „шене”-та.[4]

– Не е възможно ли?! – ядоса се Нешка.
– Не е.

Нешка ненадейно скочи, смъкна от себе си вълнената жилетка, захвърли настрани спортното яке, остана по блуза и джинси. Изтича на килима и без особена подготовка, на един дъх изпълни трите „шене”-та. С изпънато, стройно тяло, с високо вдигната и добре поставена глава, с поглед в избраната далечна цел тя се завъртя три пъти около себе си от единия ъгъл на килима до другия по права линия. Спря. И рече, задъхана:

– Видя ли, че може?

Аз не познавах състезателката Нешка Робева, за която пееха: ”Нешка няма грешка!” Бях в Москва, докато тя е печелела медалите си.  В тези три „шене”-та прозрях силата й на танцьорка. В следващата минута простенах:

– Къде ми е камерата?

Трябва да свикнем с мисълта, че във важните моменти камерата я няма… Или се разваля… Или не се включва…

Allegro Barbaro

Жена ми свиреше в онези години творби на Барток. Една от тях, “Allegro Barbaro” допадна на Нешка. Тя се запали да постави съчетанието на Бианка с въже по тази музика.

“Allegro Barbaro” е „моторно” парче. Звуците идат като приливни, мощни вълни, една след друга, неспирни. За малко попритихват, за да те залеят, да те потопят накрая. То е дълго към 2 минути и половина. Нешка го съкрати до регламентираните минута и двайсет секунди, без да промени същността му.

Когато Нешка избереше някаква мелодия, тя викваше гимнастичката и почваше да я разпитва какви елементи е приготвила за бъдещото съчетание. Техните изпълнения, може би затова са наречени „съчетания”, защото съчетават, сбират в едно отделни движения. Един елемент е, да речем, скок – хвърляне на уреда – кълбо  – хващане на уреда с едната ръка и прехвърлянето му в другата. Само че при другите треньорки движенията само се сглобяваха в един безличен спортен откъс, а при Нешка елементите изграждаха танц. Освен състезателните изисквания Нешка влагаше във всеки елемент абстрактно понятие:
– Това е агресия! – внушаваше тя.
Или:
– Тук си силна!
Или, наопаки:
– Слаба си, смазана си!
Това беше достъпното й обяснение за момичетата, а в съзнанието й, сигурен съм, абстрактните понятия се подреждаха къде интуитивно, къде рационално в логична поредица, която следваше музикалната драматургия.
Бианка Панова се готвеше през 85-та година за първото си голямо състезание. (Във Виена тя бе резерва и не излезе на подиума). Нешка й обясняваше смисъла на миниатюрата:
– Ти връхлиташ в началото наперено, радостно. После животът почва да те мачка, ти не му се даваш, но той е безпощаден. Няма милост, накрая те сломява и притиска към земята!
Бианка послушно кимаше, старателно изпълняваше елементите, връзките между тях, но не я разбираше. В началото на осемдесет и пета година тя не бе навършила петнайсет години. Осмелих се и аз да се намеся при една от тренировките. Извадих от режисьорския си арсенал „емоционалната памет”. Помолих момичето да си спомни някой ден, когато е била много радостна. Четиринайсетгодишното дете сподели:
– На плажа в Созопол. С мама, тате и брат ми. Купиха ми сладолед. Бях много радостна!
– Е, за това мисли в началото!
Началото се осмисли, връхлиташе едно жизнерадостно и енергично момиче, играеше си с въжето. Но дойдеше ли ред на битката с живота, движенията й ставаха формални.
Дълго работеха това съчетание – от януари до май. Изпипваха го, доведоха изпълнението до съвършенство. На турнира в Корбе Есон, Франция те даже го представиха. Бианка взе златен медал, ала Нешка заяви кисело:
– Не беше добре!.. Не се възприе така от публиката, както очаквах!.. Впрочем тя игра много силно съчетание. Мога спокойно да кажа, че това е най-сложното съчетание, но тя все още не е от тази класа състезател, която може да си разреши да играе на трудна музика и да изяви музиката!
– А ти си разрешаваш да правиш съчетание на трудна музика, а сега се колебаеш дали да смениш музиката или не? – заяждам я аз.
– Ами ще я сменя! Не се колебая! – казва тя през полу – усмивка.
– Дадоха й девет и деветдесет – възразявам аз.
– На това „въже” тя може да вземе „десет”! – отсича Нешка.
– Но то няма да е същото!
– Да, няма да е същото… Ще направя „въже” , което да се хареса на широката публика, а по-късно, когато тя узрее като състезател, ще й направя съчетание на трудна музика.
И с хумор:
– Това е революционен компромис. Крачка назад, две напред!
Аз не мирясвам:
– Колко и докога можеш да се спираш ти в своето развитие?
Започваме един спор за компромиса. Аз влагам във въпросите си много страст, защото това са и мои болки, мои тревоги за взаимоотношенията с публиката:
– Ти си правиш своите открития, а публиката ще стои назад, на едно и също място и даже ще се връща назад!
– Ще го сменя! – решава безмилостно Нешка.
Как ли не я придумвах да не се отказва от това малко бижу! Нешка смени музиката на Барток с достъпна, весела, игрива испанска мелодия. Бианка се разположи с удоволствие и разбиране върху нея и заигра с неподправено удоволствие.
Но на световното получи пак девет и деветдесет…
Наскоро се чухме с Нешка по телефона. Стана дума за изгубените във времето съчетания, оплака се, че някои ги е забравила… Слава Богу, съчетанието на Бианка Панова с въже по музиката на Бела Барток „Allegro Barbaro” е запазено в „За момичетата и тяхната Нешка Робева”. Дано и кинолентите, както и ръкописите, „да не горят”.

Откъс „Бианка Панова и „Alegro barbaro”

[4] Шене – последователно завъртане ту на единия, ту на другия крак с изпънато тяло и глава. При бързо темпо движението прилича на стремително въртящ се детски пумпал.