Първият филм

Почнах филма уж  колкото да се опознаем, а се заседях около Нешка за дълго. Жена ми Марина се шегуваше пред дъщеря ни Елица:

– Когато баща ти беше гимнастичка!

По груби сметки филмовото ми общуване с Нешка трая около четири години. Отначало бяха двата пълнометражни документални филма, а след това – „АкаТаМуС”. Мисля, че имам достатъчно наблюдения, за да твърдя, че талантът на Нешка далеч надхвърля рамките на спортна треньорка.

Всяко съчетание на момичетата бе един съвършен миниатюрен танц – с водеща драматургична ос, с грабваща музикална партитура, с изстрадано при изработването, но безупречно при изиграването изпълнение.

Двата филма са различни. По време на първия „За Нешка Робева и нейните момичета” ние се опознавахме. В него си личи нашето любопитство към Нешка, към момичетата: Лили, Анелия, Диляна[2]. Ние прекарвахме дни наред в залата, те свикнаха с нас, но не и ние с тях – ние се стараехме да ги открием. Това е състезателният филм. В него си личи почитта и удивлението ни към техния къртовски труд.

Откъс „Един работен ден”

Като се взирам в епизода, който нарекох „Един работен ден”, благодаря пак на Бога за късмета да работя със Славчо. При снимките на подобен документален филм – наблюдение операторът е по-важен от режисьора. Ако той няма усет, ако не предвижда предварително събитията, камерата му ще лови само завършека на случките. Славчо обичаше момичетата, издебваше ги с камерата си и хващаше минути на отмора, на умора, на прикрит гняв, на нямо противоборство, на отчаяние; взираше се деликатно в предметите на ежедневния им бит и разкриваше чрез тях личния им свят. За това не стига операторското майсторство, за това се иска душа.

В този филм ние споделяме с Нешка и момичетата спортния им хъс, болката от грешките.

Една от двете камери непрекъснато следеше Нешка – както в залата за тренировки, така и в залата на европейското първенство във Виена. Уловихме състраданието й, страданието й, докато следи изпълненията на момичетата.

Откъс „Боже, Господи!”

Между двата състезателни дни тя видимо се състари…

Много е трудно да се пише музика за филм, в който непрекъснато се натрапват мелодиите, съпровождащи съчетанията на момичетата.

Неспирното пиано (понякога не съвсем акордирано; това – в залата; понякога премодулирано от уредбата на състезателния подиум) създаваше главоболия не само на звукорежисьора Мишо Каридов, но и на нас с Божидар при монтажа. И въпреки всичко ние се решихме да вложим в тъканта на звуковата партитура и оригинална музика.

В първия филм това бе едно щрайхово парче, което контрастираше на функционалния, документално записан клавир. Божидар дискретно вложи в това парче мелодия от българския фолклор. Даже „мелодия” е много задължаваща дума. По-скоро – мотив. Обяснението му, както винаги при него, бе лаконично:

– Нещо българско. Нешка е българка.

Още в първия филм аз усетих, че всъщност неговата музика е тишина. Тя ни откъсва от шума, от натрапчивия звуков фон – клавирът, виковете на публиката, аплодисментите, овациите… Тази музика ни оставяше насаме с Нешка и Анелия, например, преди и след победата на момичето…

Откъс „Победата на Анелия Раленкова”.

Вторият филм

Успоредно с монтажа на първия филм ние снимахме материал за втория – „За момичетата и тяхната Нешка Робева”.

В него си бяхме поставили амбициозната задача да проследим как твори един талант. Талантът Нешка Робева! Аз бях наясно, че само в един документален филм е възможно да се открехне леко вратата на творческия процес и човек за надзърне макар и с едно оченце в тайната на съзиданието.

В игралните филми, които показват как музицира знаменит композитор, как рисува художник, как вае скулптор, почне ли артистът да пише ноти, да маха с четката или да чука с длетото от екрана струи фалш! [3]

Блазнех се от примамката да документирам как Нешка изгражда един танц: от избора на музика, през репетициите до изпълнението. Ще ми се да вярвам, че донякъде успяхме…

Нешка е силна и сложна личност. Няма да преповтарям това, което се вижда от филмите – нейната безпощадна упоритост при тренировките, чувството й за хумор; понякога заядлива, но винаги грижовна като строга майка към момичетата. Ще ми се да разкажа епизод, който камерите не уловиха.

Три „шене”-та

30 декември 1984 година. Нешка готвеше новите упражнения на младите гимнастички.  В този предпоследен ден на годината Нешка избираше музика и обсъждаше с момичетата елементите на бъдещото съчетание. Това ставаше в една студена и неуютна зала – „Спартак”. Нешка се бе опаковала в дебела вълнена жилетка, която бе увила върху топлото си спортно сетре. Зъзнехме всички. Тя слушаше музикални откъси, вглъбена, затворена в себе си.

Изборът на музиката не бе атрактивен за снимане, а освен това бе предпоследният ден на годината и хората ми замъркаха. Пуснах ги в ранния следобед да се приберат при близките си. Само аз останах в залата. И станах свидетел на една разправия между Нешка и дългокрака, физически много надарена гимнастичка, която, обаче, не притежаваше достатъчно воля.

[2] Една влюбена в художествената гимнастика журналистка Маргарита Рангелова бе написала документална книга с правдиви наблюдения над тренировъчния процес и верни психологически портрети на момичетата „От Ротердам до Мюнхен”. Светла й памет на Маргарита! Нейните свидетелства ни помогнаха да не тръгнем от нулата. Знаехме какво можем да очакваме от всяко момиче и го търсехме.

[3] Е, има редки изключения – на прима виста си спомням за Моцарт от „Амадеус”, който болен, в несвяст диктува „Реквиема” си на Салиери.