Дете
САМОЛЕТ
Повдигам те.
Протягаш ми ръцете си с утехата
на ручей, който влива се във блатото.
Повдигам те.
Сънят лепи се като мокра дреха
по крехката обвивка на дъха ти.
Повдигам те.
И всеки път залитам лекичко
под струята на нежния ти вятър.
Повдигам те.
А после лягаш кротко на дюшека
на тялото ми, вързано в земята.
ANTE PATRUM
Бреме не,
но много зряло, плътно време
и нова точка, нова ос за същото въртене.
Натежават вече костите.
Мозъкът прокапва в ханша ми
като в казан с бензин и плът
разтваря се до нещо сочно.
Нощем
божественото семе
с работливо нетърпение бучи
и разполовява и споява чудото.
Свивам се на топка край корема си,
с език прокарвам линии
в това, което съм
и ще съм,
прокарвам новите артерии и вени,
завършвам дълго, но несложно изречение,
започнато насън.
Съвсем ритмично плува пулса ми в това море.
Вероятно съм пристанище за слънцето.
Пристанище за новите течения.
От под водата се надига изгрев,
петно от радост върху първа страница.
МАМА
Не станах продължение на тебе.
Ти спираш там, където
изниква камъкът на егото,
където губя думи за щафетата,
която само заедно печелим,
но губим единично всекидневно.
Ти спираш там, където
не можем да докоснем със ръцете си
това, което другата копнее.
Не можем да го видим и почувстваме –
това, което обич май не е и
е тъмен знак за стоп, едно усещане,
една голяма локва с грешки,
която няма как да ни пропусне.
Ти спираш там, където
те търся вече четвърт век и
вероятно си във друга четвъртина,
във друга дума за човешкото.
Не станах продължение на тебе.
Отнех ти само четвърт век години.
БАБА ГЕЯ
Тялото на баба ми, умрялото,
ражда се наново сред промените
в моите контури. Сякаш спряло е
линейното предаване на гени
и сякаш вдига се онази граница,
деляща ни на живи и на мъртви
и свързвам се на тласъци със тайните
портали към свещената си вътрешност.
Последната довчера пак е първа,
логическата мрежа е огъната.
На баба ми, на Гея, вечно тялото
се ражда в раздвоената ми цялост.