БАЛКОНИЯ

Вятърът духа вълнение
към небето, оставя прозрачна
следа от ядосани облаци.
Свиваме се в отредената
ни вселена – балконът,
позеленял като мачта
на отдавна обърнал се кораб.
Ние пазим посоката лято,
очите ни плуват във чашите
минерална вода и сироп.
Капе захар по скуката. Нашата
траектория, готова за скок
във водата на утре, която
все по-тъмна е, все по-дълбока,
Този ден, подивял, неподрязан,
като плет плъзва и ни смълчава.
Небето – на ръб изгоряло,
в тишината се възпалява,
става много ранено и сочно,
много тежко, вселенско лилаво,
подуто от огъня в залеза.

НЕ СИ РАЗБРАЛ

Полазват ли те гладни настроения,
когато си в гората, глух и ням
(от ралото на болката спасен си,
но кожата ти тънка е останала)?
Забиват ли се сънища в петите ти,
когато се повдигаш – чист и свеж,
когато да си буден се опитваш,
но падаш все по-ниско сред копнежите,
обрасли като плевели градината,
която ти нарекъл си земя,
пораснали от труса на годините,
които изживя, но не разбра?

ЗРЕЛОСТ

В планината танцува вихрушка.
Ти стоиш у дома
и я слушаш
как се блъска в тризначното време,
как земята изтъргва, променя,

предизвиква. Забитото знаме
на върха – само то е останало
да напомня, че бил си и там,
пял си
песни със дивото тяло,
от което сега се отделяш
с бледа, тиха тъга. Ти си вкъщи,
зрял, но плах и съвсем непотребен.
Чуй, вихрушката пак се завръща.

ДЪРВО

Да бъдеш дърво, и накръст
да си разпнат, с изсъхнали клони,
които небето държат
високо, далече от тези,
които плода ти ядат.
Да бъдеш дърво и наесен
да сучеш от стъпкана пръст,
която за други е ялова.
Да знаеш, разпада се тялото,
въглен в ядрото е, пепел е
и спасение няма
във мокрото време.
Край теб, опустели,
душите да капят във локвите.
Да бъдеш дърво със очи
забити в калта. Да оставяш
семе, което мълчи.
Да расте разклоненото знание,
че „вечен“ не е синоним
на „Бог“, и съвсем не на „жив“.
В мъдростта си да бъдеш изгнаник.
И един ден да запламтиш.

***
Човек нали изпъва траекторията си,
чертае се с разходките сред бягащото време,
затваря от незнание вратите си отворени
и спъва се във мястото, което е заемал?
Човек нали се пише в небесата си,
поставя там надежди – птичи запетайки,
но срича все по детски стъпките в земята,
която все по-малко
и все по-малко място му оставя?