ПОЕЗИЯ
Човек
(ПОЕЗИЯ)
РИБА
Живея още там, където
приглушеното присъствие
на нещо повече от мен ме задушава.
Рибарят пуска рибите на свобода
и вдига бентове от ехо –
монумент на времето, което
изкривява
изживяното. Обръщам се,
събирам мислите си в рана,
разпокъсана торба с това, което
времето отнема,
пренасяйки на другата страна.
Товарът на една коричка –
погледът на рибата,
изпълзяла в светлина.
HOMO DEUS
Нищо повече не съществува.
Лесно беше – просто
скъсах кабела на погледа,
и спрях да прожектирам чудото.
От тази сила
на Бог се разтреперват костите.
СЪЗДАТЕЛ
Все по-странно подреждаш планетите.
Не че вярвам във тях. Но ти – да.
Настояваш страха да усетя
под душащата длан на дъжда,
който плисва по сухото искане,
подредено в парцели земя.
Нелогичното време притиска ме
към космическата ти тишина,
където сега наблюдавам
как разместваш планетите сам.
Знам:
аз не бива да заздравявам,
да изсъхвам (като надпис
със светеща в мрака боя).
Аз не бива да заздравявам,
имаш нужда от мен и кръвта ми.
Все по-странно подреждаш ми раните.
Все по-дълго бездейна стоя.
ЛУНАПАРК
Пускаш монетата плахо
и чакаш.
Често изскача милувка,
понякога удар в плътта,
бонбон или течен памук –
капчица мед по краката ти.
Понякога просто оставаш
сред панаирната врява
с ръка, пълна със тишина.
Какво правиш?
Чакаш наградата,
която била е в играта.