Димитър Коцев-Шошо в „Живи комини“

Димитър Коцев-Шошо в „Живи комини“

А като режисьор?

– Най обичам самото снимане – когато са се събрали 40–50 души, всичките организирани, за да разкажат една история. За мен това усещане на терен е страхотно. Трябват ми 15 минути в началото, за да забравя за роднини, кучета, котки, кой съм, на колко години съм. Нито писането, нито монта­жът ми носят същото удоволствие.

На терен строг ли си или си благ, както в живота?

– Има едно нещо, в което силно вярвам и то е, че голяма част от работата режисьорът си я е свършил още с подбора на екипа. Ако там е взел верните решения, тогава няма какво да го изнерви на терен. Най-отчайващо за един режисьор е да се окаже в ситуация, в която не си е избрал хората, с които снима и не е на едни вълни с тях. Случвало ми се е, тъй като и аз съм нае­мен работник. Обаче съм разбрал едно нещо. И в двата случая няма смисъл да изпадам в истерия. Ако работя с хората, които искам, не се налага да крещя. Ако работя с другите – тогава няма смисъл. Викането не е моят начин. Старая се също така да съм гъвкав. Не мога да кажа – донесете ми носорог от Зимбабве и точка! Никой не попада в идеал­ните условия. И на Джеймс Камерън, когато снима с бюджет от 300 милиона, сигурно понякога му трябват още 3 милиона.

Би ли си дал роля в твой филм?

– Не. Просто не мога. В „Лора от сутрин до вечер“ имаше роля с една малка реплика, чо­векът влиза и излиза и дори не му се вижда добре лицето. И като дойде моментът си дадох сметка, че не мога да бъда и двете.

АРТизанин е списание за всички из­куства, затова имам един традицио­нен въпрос. Към другите изкуства имаш ли творчески устрем?

– Наскоро Жоро Тошев ми даде една мно­го добра бразилска пиеса за двама души и ми пусна идеята да я поставя. Предложих я тук-там, но засега без успех. Много планове и много мечти, но малко време. Предпочитам плановете да са много и да станат две от нещата, отколкото да са само два, от кои­то нищо да не стане и да се гръмне човек. Има хора, които се фокусират върху едно нещо и сякаш векове вървят след него. Аз не мога да влача един проект с години. Ста­ва като във филм на Бергман, където двама души, мъж и жена, се чудят защо са заедно и вече не помнят къде е любовта, която ги е събрала. Затова според мен е по-добре не­щата да се случват по-бързо, дори с цената на компромиси. След 10 години тази исто­рия може да не те вълнува вече, може да не е актуална, може би някога те е занимавала любовта, а сега смъртта. Често гледаме ос­тарели истории, а аз предпочитам очарова­нието на първата любов.