нат, но могат и да я окепазят. За мен беше ценен опит за обратната гледна точка. Защото като режисьор мога да щракна с пръсти и да поръчам мешана скара и, ако не съм доволен, да кажа „Не е изпечена, допечете я“ и да ми я допекат и върнат. Дадох си сметка колко много съм получавал през годините от актьорите наготово, за което съм благодарен!

Това ли ти беше дебютът като актьор?

– Е, като дете имам някакви дребни ролички, но практически това ми е дебют като възрастен. И ролята никак не беше лесна.

Луи дьо Фюнес е станал известен малко преди да навърши 50, така че имаш време.

– Тъкмо исках да кажа, че една от мечтите ми е да изиграя инспектор в комедия. Сега остава само някой да прочете това интервю и да се запали по идеята да направим „Полицаите от Ихтиман“.

Значи вече тръгваш по кастинги?

– Никога не съм знаел, че искам да играя, за мен самия беше откритие.

Как спечели тази роля?

– Не беше лесно. От самото начало Славчо не беше убеден, че аз съм човекът. Тогава се амбицирах и му казах: „Дай да опитаме пак, аз мога още“. Трябваха ми три срещи. Лесна психологическа игра – кажи на някого, че нещо не може и той започва да го желае.

Израснал си в артистична среда. Знаел ли си от малък, че ще станеш режисьор?

– Като тийнейджър нямах много ясна представа за себе си. Влязох в английската гимназия, защото майка ми ми казваше, че мога да стана дипломат, което през комунизма беше единственият шанс да видиш свят. Не, че съм искал да стана дипломат, но ми изглеждаше като добра причина да вляза в англий­ската гимназия. Същевременно вина­ги съм искал да разказвам истории. Пишех разкази, рисувахме комикси с приятели, играехме пиеси, снимахме филми на супер 8 – от които много са започнати и нито един не е завър­шен. Та, като завърших английската гимназия, не знаех точно какво искам да правя. Чак 2–3 години след това реших да кандидатствам режисура в НАТФИЗ. А като завърших, това не означаваше, че съм режисьор. Въпрос на шанс. Тогава възможностите бяха много ограничени – имаше една теле­визия и никакви пари за кино. Нямаше телефони и дигитални камери, на които да се снима.

Пиша разкази, имам два издадени рома­на и два филма. Открих, че не е важно точно дали съм режисьор или писател, а това, че искам да разказвам. Ако има пари, мога да разказвам с камера, ако няма пари – мога и с химикалка.

От какво се вдъхновяваш в ки­ното – като зрител?

– Ако свърши филмът и си кажа: „Леле, какво ме направиха тези хора!“ Вярвам, че киното не е аналитично, а емоционално занимание. Има вирту­озно направени аналитични филми, но те не са моето кино – моят тип съчетава емоция с нещо, което не съм очаквал да видя. Но не да е фор­мално, а вълнуващо. Аз за интелекту­ални занимания си имам книгите, за мен филмите са по-лек жанр. Това е моето виждане, има много хора, кои­то вярват в авторското кино, в оно­ва, което кара хората да се напъват да го разберат. Аз искам киното да ме развълнува, независимо дали ще ме разсмее или разплаче. И се радвам, ко­гато ми се случва.