Автор: Теодора Стоилова

Той е известен български режи­сьор, писател и актьор, син на лю­бимия на поколения българи ак­тьор Константин Коцев и един от най-най-приятните хора, с които работата може да те срещне! Филмите „Лора от сутрин до вечер“ (2011) и „Маймуна“ (2016) са в него­вата режисьорска филмография. Активно се занимава и с писане – на сценарии, романи, разкази, за­щото неговата страст е именно да разказва…

Шошо, началото на нашия разговор е предопределе­но. Ти толкова много при­личаш на баща си, вели­кия Константин Коцев, че няма как да не те попитам най-напред за него. Прили­чаш ли на него и по харак­тер?

– Аз всъщност едва напоследък открих, че приличам на него. Да, носът всички го виждат, че е съ­щият, но преди не мислех, че тол­кова приличам на него. Отскоро започнах да си гледам ръцете, да виждам, че са неговите и да се питам кога се случи. Обаче като характер не си приличаме. Той си беше много различен, много хора го намираха за сприхав. Беше мно­го концентриран върху онова, кое­то иска да направи и, ако някой му пречеше, беше способен да му от­късне главата. Аз не съм такъв, не успявам да откъсна ничия глава. Много по-мек съм, което е по-ско­ро недостатък. Виждал съм баща ми да се разправя с хора, които му пречат, по много категоричен,

даже истеричен начин, което му е помагало. Аз не че не постигам не­щата, които искам, но ги постигам по много заобиколен начин и това ми пречи.

Баща ти е емблема за българското кино и особено за комедиите. Случвало ли се е да се мериш с него?

– Не! Дори имах илюзията, че някак ще мога да се отдалеча от него и да направя нещо, което не е той. Когато се гледах на екрана обаче видях, че твърде много маниеризми в поведението ни са сходни и възрастта ми вече е такава, на каквато хората си го спомнят. Всъщност не можах да му избягам.

Ядоса ли се, когато видя резултата, обратен на твоето желание?

– На мен резултатът не ми хареса.

Въпреки наградата?

– Знам, че тя е любезна смесица от признание за усилията ми, за гри­ма и костюмите, които имаха значение, но и намигване и към баща ми. Всичко това е част от наградата – мъничка част от нея е и за баща ми, за хубавите спомени, които хората имат от него. Ако бях просто един актьор, изиграл тази роля, без предистория, по-малко вероятно е да ми дадат наградата. Накратко, не харесвам резултата. Харесах пре­живяването, пътуването, това, което ми се случи, докато се опитвах да създавам роля, харесах работата с Радослав Спасов, но като гледам филма сега, се изчервявам.

Може да си от онези актьори, които никога не гледат филмите, в които участват. Като Джони Деп.

– Калин Врачански скоро ми каза такова нещо за себе си. Сега вече го разбирам. Актьорите всъщност нямат власт над ролите си. Веднъж изиграна, ролята отива в ръцете на други хора, които могат да помог­