Автор: Теодора Стоилова
Той е известен български режисьор, писател и актьор, син на любимия на поколения българи актьор Константин Коцев и един от най-най-приятните хора, с които работата може да те срещне! Филмите „Лора от сутрин до вечер“ (2011) и „Маймуна“ (2016) са в неговата режисьорска филмография. Активно се занимава и с писане – на сценарии, романи, разкази, защото неговата страст е именно да разказва…
Шошо, началото на нашия разговор е предопределено. Ти толкова много приличаш на баща си, великия Константин Коцев, че няма как да не те попитам най-напред за него. Приличаш ли на него и по характер?
– Аз всъщност едва напоследък открих, че приличам на него. Да, носът всички го виждат, че е същият, но преди не мислех, че толкова приличам на него. Отскоро започнах да си гледам ръцете, да виждам, че са неговите и да се питам кога се случи. Обаче като характер не си приличаме. Той си беше много различен, много хора го намираха за сприхав. Беше много концентриран върху онова, което иска да направи и, ако някой му пречеше, беше способен да му откъсне главата. Аз не съм такъв, не успявам да откъсна ничия глава. Много по-мек съм, което е по-скоро недостатък. Виждал съм баща ми да се разправя с хора, които му пречат, по много категоричен,
даже истеричен начин, което му е помагало. Аз не че не постигам нещата, които искам, но ги постигам по много заобиколен начин и това ми пречи.
Баща ти е емблема за българското кино и особено за комедиите. Случвало ли се е да се мериш с него?
– Не! Дори имах илюзията, че някак ще мога да се отдалеча от него и да направя нещо, което не е той. Когато се гледах на екрана обаче видях, че твърде много маниеризми в поведението ни са сходни и възрастта ми вече е такава, на каквато хората си го спомнят. Всъщност не можах да му избягам.
Ядоса ли се, когато видя резултата, обратен на твоето желание?
– На мен резултатът не ми хареса.
Въпреки наградата?
– Знам, че тя е любезна смесица от признание за усилията ми, за грима и костюмите, които имаха значение, но и намигване и към баща ми. Всичко това е част от наградата – мъничка част от нея е и за баща ми, за хубавите спомени, които хората имат от него. Ако бях просто един актьор, изиграл тази роля, без предистория, по-малко вероятно е да ми дадат наградата. Накратко, не харесвам резултата. Харесах преживяването, пътуването, това, което ми се случи, докато се опитвах да създавам роля, харесах работата с Радослав Спасов, но като гледам филма сега, се изчервявам.
Може да си от онези актьори, които никога не гледат филмите, в които участват. Като Джони Деп.
– Калин Врачански скоро ми каза такова нещо за себе си. Сега вече го разбирам. Актьорите всъщност нямат власт над ролите си. Веднъж изиграна, ролята отива в ръцете на други хора, които могат да помог