Новият роман на Галин Ни­кифоров, за мен един от три­мата най-добри български пи­сатели, е искрящ, абсолютно чист литературен диамант. Романът „Тяло под роклята“ е поредният му литературен протубeранс. Неговият та­лант да бъде различен, да си играе със стилове и стилис­тики, с език и идеи, с гледни точки, психо­логия и реалност, го прави несъмнено един от най-оригиналните, разностранни и интересни съвременни български писате­ли. Като почитател на абсолютно всеки негов роман, много бих искал той като ав­тор и книгите му като ценност да заемат полагащото им се място по рафтовете на книжарниците ни, да бъдат преведени и да достигнат до колкото може повече чи­татели в България и по света. Прочетете тази книга.

За „Всичките наши тела“ на Георги Господинов не може да се пише. Опитах. Опитвам от известно време. Искам да кажа толкова много – за Поезията в нея, за мъдростта, за емпати­ята, за докосването, за стру­ните, за материята и духа, за болката и удоволствието, за тъгата, за надеждата. Тя носи всички тези неща. Тя е като кръ­вопреливане. Животоспасява­що за духа. Книга за следобеди, илюминации, август, кожа, сън, вестник, Паскал, спам, ботаника, лапсус, бай Илия, суета, прости числа, Селинджър, праис­тория, непрочетени книги, раздяла, греш­ка, микроапокалипсиси, папирус, три коня, един и същи живот, рекапитулация. Тя е пробив в системата и ключ за клошаря. Бележки под линията на сърцето. Карди­ограма на действителността. Автоко­ректът ми поправи кардиограма на радиограма, пръст на съдбата. Да, тази книга е точно радиограма, те­леграфна, екзистенциално важна и необходима, съобщаваща живота и смъртта, без милост към получателя. Зов за разбиране и споделяне в един свят, в който думите строят стени и слагат граници. Последната книга на вътрешно щастие и хармония, с букви, дълбани дълго и внимателно в камъка на ежедневието. Най-трудно се пише със сърце върху време. Но Ге­орги Господинов е майстор на теологията на следобедите, на вечерните апокалип­сиси, на тъгата и ангелите. Той е мъдри­ят халдей на нашето литературно време, жрец в храма на човещината и зидар на неслучващата се вавилонска биб­лиотека на единението и съзидаване­то. Тази книга е тежестта на бити­ето в лекотата и прозрачността на финия порцелан на думите. Вземете в ръце книгата и натиснете паузата на монотонното и ежедневността, попътувайте с нея, оставете да ви докосне и одраска. Приемете я в себе си. Ще ви бъде вярна и ще ви надари богато. Котката на нашето спокой­но порастване. Пуснете я.

Прочетох „Животът на насе­комите“ на Пелевин. Преводът е на Иван Тотоманов. Първият роман на автора на “Generation P”, „Чапаев и пустота“, “„Батман Аполо“. Алего­рична дистопия и социална сатира е това. Комарите, родни и чужди, които пият кръвта на народа, му­шицата, която дава всичко да си на­мери американски съпруг и да отиде отвъд, нощни пеперуди, които об­съждат Марк Аврелий, стремят се към светлината и се превръщат в светулки, мравките, които живеят само за да създадат дом и да отглеждат деца. Раждане, безсмислие, съдба, мечти, фило­софия, метаморфози и смърт. Пелевин в цялото си великолепие.