„Все повече хора смятат, че огромните системи, създадени преди повече от век, за да укреп­ват нацията, би трябвало всъщ­ност да служат на щастието и благоденствието на отделните граждани. Ние не сме тук, за да служим на държавата – тя е тази, която трябва да ни служи. Право­то на стремеж към щастие, пър­воначално замислено като начин за ограничаване на държавната власт, незабелязано се превърна в право на щастие – сякаш човешките същества по природа имат правото да бъдат щаст­ливи; всичко, което ни прави нещастни, е нарушение на основните ни човешки пра­ва и държавата трябва да вземе мерки сре­щу това. През ХХ в. брутният вътрешен продукт (БВП) на глава от населението бе основното мерило за национален успех. Според това мерило Сингапур, където все­ки гражданин годишно произвежда стоки или услуги на средна стойност 56 000 до­лара, е по-успешна страна от Коста Рика, чиито граждани произвеждат едва 14 000 долара годишно. Но днес философи, поли­тици и дори икономисти призовават БВП да бъде допълнен или дори заменен с БВЩ – брутно вътрешно щастие. Защото как­во всъщност искат хората? Те не искат да произвеждат. Те искат да са щастливи. Производството е важно, защото осигу­рява материална база за щастието. Но то е само средство, не цел. Все повече социо­логически изследвания показват, че коста­риканците са много по-удовлетворени от живота, отколкото сингапурците. Вие какво бихте предпочели: да сте много про­дуктивни, но неудовлетворени сингапурци или не толкова продуктивни, но доволни костариканци? По тази логика човечест­вото би трябвало да направи щастието втората си главна цел в ХХІ в. На пръв по­глед това като че ли е относително лека задача. Щом масовият глад, епидемиите и войните изчезват; щом човечеството жи­вее в безпрецедентен мир и просперитет; щом продължителността на живота дра­матично се удължава, това би трябвало да направи хората щастливи – не е ли така? Не. Когато определя щастието като вър­ховното благо, Епикур предупреждава уче­ниците си, че е трудно да бъдеш щастлив. Сами по себе си материалните блага не могат дълго да ни задоволяват. Всъщност сляпото преследване на богатство, слава и удоволствия само ни прави още по-не­щастни. Епикур препоръчва например чо­век да пие и яде умерено и да сдържа сек­суалните си апетити. В дългосрочен план едно истинско приятелство ще ни дос­тави по-голямо задоволство, отколкото едно разгулно пиршество. Епикур изгражда цяла етична система от съвети, които да водят хората по коварния път към щас­тието. Епикур очевидно е имал право. Не е лесно да си щастлив. Въпреки безпреце­дентните постижения през последните няколко десетилетия можем да спорим дали съвременните хора са значително по-удо­влетворени от предците си. Особено по­казателен е фактът, че въпреки по-голя­мото охолство, спокойствие и сигурност, броят на самоубийствата в развития свят е много по-висок, отколкото в тра­диционните общества.“

Ювал Ноа Харари, „Homo Deus: Кратка история на бъдещето“

„Зелените очи на вятъра“ на Здравка Евтимова. Колко са красиви изреченията на Здрав­ка Евтимова в новия ù роман! Уж същите думи, а те боли и те прави щастлив отвътре. Като приказка, като сън, като нищо друго на света. Голяма писателка е тя. Планина, море, вселена. Обичам нещата, коя­то тя прави с думите. Продъл­жавам да чета, щото не мога да спра. Пристращяващо е. Роман за же­ната, за родителството, за любовта и приятелството, за красотата и болка­та, за парите, за миналото и сегашното, за мизерията и разкоша, за добротата и извращенията на властта и парите, за свободата и робството, за алкохола, за лудостта, за едно момиченце като жълъд и една жена като дъб. Здравка Евтимова е една от най-големите ни писателки като език, стил, богатство на емоции­те, емпатия и дълбочина. Това е роман, който ни показва какво е литературата и как тя може да описва действител­ността без социалистически реализъм и директни послания, но така, че да въз­действа много по-силно и стряскащо. Никой още не е писал за нашата дейст­вителност по този начин. И да, уникален е. При все изтъркаността на тази дума. Но ние сами изпразваме думите от съ­държание, а романи като „Зелените очи на вятъра“ ги изпълват отново. Като го прочете, ще кажете. Още един голям ро­ман, за мен най-добрия на Здравка Евти­мова досега.