„4321“ на Пол Остър е лабиринт за литератур­но откривателство и пътуване. Усещането е като да пиеш студена из­ворна вода в горещ летен ден, няма насищане, неговият най-мащабен и добър роман, „романът на живота му“, по неговите собствени думи. Но­миниран за най-големите награди в САЩ, билдунгс романът на Остър е едно от най-важните литературни събития през последните 5 години на световната сцена. След повече от 7 години Пол Остър се завръща с книга, която представя всички негови философски, политически, соци­ални, психологически и човешки търсения и убеждения, написана с бри­лянтен стил. След „4321“ отново се замислих накъде би могъл да тръгне животът ми в толкова много превратни моменти. В какво бих се пре­върнал, какво бих постигнал, какъв бих бил, ако бях направил други избори или взел други решения? Къде щях да съм сега? Щях ли да мисля за такива неща? Не знам. А и няма значение. Но пък за това са дългите мрачни сле­добеди на душата.

„Остайница“ на Ирена Ивановa a.k.a Рене Карабаш е един от най-до­брите романи, които съм чел през последните няколко години. Ориги­нален, различен, експериментален, глобален, интимен, личен, човешки, трансгресивен. Роман извън времето и пространството. Изгря нова звезда на българското, а и не само, литературно небе. Очаквам публика­та и критиката да го оценят подобаващо. Не е лесен за четене, шоки­ращ с липсата си на главни букви, задъхан наратив, но блестящо издър­жан изцяло в тази никак не лека стилистика. Роман, важен като послание, но още по-важен като литературно постижение. Браво, Рене!

Любимото ми бягство, любимото ми лекарство срещу тъгата – кни­га. „Мебет“ е зеленият океан на тайгата, късметът на божия любимец, усмивката на увереността, непохватността на Човека на виелицата, кражба на елени и пристъпване на закони. Не знаех почти нищо за народите на тайгата, освен от няколко книги, прочетени в детството. В тази обаче Григо­ренко ми показа магическия свят и силата на реалността, злоба­та и щастието, тъгата и успеха, болката и победите, омразата и споделянето на тези толкова да­лечни за нас общности, терито­рии и условия. Някакси, като след „Хубостта е рана“ на Ека Курняван за ин­донезийците, почувствах евенките и тех­ния живот толкова близък. Бродих в снега, крадох булка, ходих на лов, наслаждавах се на свободата без страх от хора и богове, минах Пътя на гръмотевиците. Бях Мебет, силен и волен като тигър. Прекрасна книга.